Мистър Мерцедес

— От колко време съществува — прекъсва го Джером, като за пореден път показва превъзходните си дедуктивни способности. — Дали има, как се казваше… история. Искате да знаете дали не е фиктивен сайт, уловка, пусната специално за вас.

— Знаеш ли — подмята Ходжис, — крайно време е да престанеш да работиш като момче за всичко и да се хванеш в някоя компания за компютърни услуги. Вероятно ще изкарваш много по-добри пари. Което ми напомня — искам да определиш хонорара си за моята поръчка.

Джером се засяга, но не от предложението за хонорар.

— Тези компании са за техничарчета с лоши социални умения — казва той и протяга ръка да погали Одел. Кучето признателно маха с опашка, макар че сигурно би предпочело пържолка. — Има едни такива компютърджии в града — те са класика в жанра! Служебните им коли са „фолксваген костенурка“. Работят за „Дискаунт Електроникс“. Знаете ли магазина?

— Да — отговаря Ходжис и се сеща за рекламната брошура, която получи заедно с анонимното писмо.

— Явно са харесали идеята от другите компании за компютърна поддръжка и предлагат същата услуга, само че са я нарекли „Киберпатрул“. И фолксвагените им не са черни, а зелени. Освен тях има и куп други, които работят самостоятелно. Потърсете в интернет и ще намерите най-малко двеста само в нашия град. Мислим да си джиткам като „момче за всичку“, мастър Ходжис. — Джером затваря „Под синия чадър на Деби“ и се появява скрийнсейвърът на Ходжис — снимка на дъщеря му Али на петгодишна възраст, когато все още гледа на баща си като на бог. — Но понеже се тревожите, ще взема предохранителни мерки. В килера вкъщи имам един стар „Аймак“, на който няма нищо освен игра „Атари“ и още няколко вехтории. Оттам ще вляза в сайта.

— Чудесна идея.

— Още нещо?

Ходжис понечва да отговори отрицателно, но откраднатият мерцедес на госпожа Т. продължава да тормози мисълта му. Има нещо, което пропускат. Още тогава го усети, а сега усещането му е толкова силно, че почти го вижда. Но „почти“ не върши работа, с „почти“ не можеш да спечелиш награда на стрелбище. Това усещане за пропуск е топка, която иска да подаде към съиграч и той да му я върне.

— Да. Ще ти разкажа една история — казва и вече съчинява някакъв сюжет, който да съдържа всички съществени моменти. Кой знае, може би Джером ще забележи нещо, което на него му убягва. Едва ли, но не е изключено. — Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

— Тогава сложи каишката на Одел. Ще се разходим до „Ликс — истинските сладоледи“. Бих хапнал ягодов във вафлена фунийка.

— Може пък да срещнем фургончето „Хапни сладко“ — подхвърля Джером. — Тази седмица много често е в квартала. Сладоледите му са страхотни.

— Още по-добре. — Ходжис става. — Да вървим.