Мистър Мерцедес

— И накрая решихте… — подканя го тя.

— Решихме, че за нея е непосилно да приеме действителността. Как мислиш, бяхме ли на прав път?

— Да. — Джейни посочва писмото. — Предполагаш, че накрая си е признала на онзи изрод? Разговаряли са в сайта „Под синия чадър на Деби“ и затова е изгълтала хапчетата на мама.

— Няма как да бъдем сигурни — отвръща Ходжис, но му се струва вероятно.

— Беше спряла антидепресантите. — Джейни отново се взира в езерото. — Сигурна съм, макар и да отрече, когато я попитах. Мразеше ги, казваше, че замъгляват мисълта ѝ. Вземаше ги заради Кент. Когато той почина, продължи да ги пие заради майка, но след случая в Общинския център… — Поклаща глава и тежко въздъхва. — Успях ли да ти обясня душевното ѝ състояние, Бил? Мога да разказвам още много, ако искаш.

— Мисля, че схванах картината.

Тя озадачено поклаща глава:

— Като че ли този тип я е познавал.

Ходжис не продумва, но му се струва очевидно — най-вече заради сравнението с другото писмо: да, познавал я е. Някак си я е познавал.

— Каза, че сестра ти е страдала от натраплива невроза. Дотам, че да се върне от средата на пътя, за да провери дали не е оставила фурната включена.

— Да.

— Мислиш ли, че е вероятно човек като нея да забрави ключа на таблото на колата?

Джейни се замисля и дълго време не продумва. Накрая отговаря:

— Всъщност не.

Ходжис е на същото мнение. Винаги има първи път разбира се, обаче… двамата с Пийт обсъдиха ли случая от тази гледна точка? Не е сигурен, но предполага, че са го направили. Само че не са имали представа за дълбочината на психичните проблеми на госпожа Т., нали?