Мистър Мерцедес

Ходжис не е напълно сигурен, но все пак кимва.

— При всяко хранене ѝ прилошаваше и я заболяваше коремът. От всяко нещо се стресираше дотам, че получаваше обрив. Интервютата за работа бяха цяло бедствие, но все пак накрая я назначиха за секретарка. Притежаваше съответните умения и беше много хубава жена. Знаеш ли колко беше хубава?

Ходжис само изсумтява. Ако трябваше да отговори честно, може би щеше да каже: „Вярвам го, защото и ти си много красива.“

— Веднъж се съгласи да ме заведе на концерт на „Ю Ту“, по които бях луда. И Оли ги харесваше, но малко преди концерта започна да повръща. Беше толкова зле, че нашите я заведоха в болницата, а аз бях принудена да остана вкъщи и да гледам телевизия, вместо да ръкопляскам на Боно. Оли се кълнеше, че е хранително отравяне, но всички бяхме вечеряли една и съща храна и не ни призля. Нейното беше стрес. Стрес и нищо друго. А каква хипохондричка беше! За нея всяко главоболие означаваше мозъчен тумор, всяка пъпка — рак на кожата. Веднъж получи конюнктивит и цяла седмица повтаряше, че ослепява. Месечните ѝ цикли бяха драма. Прекарваше ги на легло и не ставаше, докато периодът не отмине.

— Нямаше ли проблеми в работата?

Отговорът на Джейни е сух като пясък в пустиня и саркастичен:

— Периодите на Оли винаги продължаваха точно четирийсет и осем часа и съвпадаха с уикенда. Удивително.

— О… — промърморва Ходжис, защото не знае какво да каже.

Жената лекичко завърта върху масичката листовете хартия, после вдига поглед и вперва в него светлосините си очи.

— В писмото се говори за нервни тикове. Забеляза ли?

— Да. — Той е забелязал цял куп неща, най-вече това как в много отношения е като негативно копие на онова, изпратено до него.

— Сестра ми също имаше нервни тикове. Може би някои са ти направили впечатление.

Ходжис разхлабва вратовръзката си, завърта я наляво, после надясно.

Джейни се усмихва.

— Да, това беше един от тях. Имаше и много други. Постоянно проверяваше ключовете за осветлението, за да се увери, че лампите са загасени. След закуска изключваше тостера от мрежата. Преди излизане си измърморваше „хляб и масло, хляб и масло“, защото има суеверие, че това ще ти помогне да се сетиш, ако си забравил нещо. Спомням си един случай, когато трябваше да ме закара до училище, защото изпуснах автобуса, а мама и татко вече бяха тръгнали за работа. По средата на пътя изведнъж изпадна в паника, че сме оставили включена фурната. Наложи да се върнем и да проверим — нищо друго не можеше да я успокои. Разбира се, не беше включена. Пристигнах на училище чак за втория час и за пръв и последен път ме наказаха с оставане след часовете. Бях ѝ бясна. Често ѝ се сърдех, но я обичах. Мама, татко — всички я обичахме. Беше заложено в нас. Но, божичко, наистина беше товар като чувал с тухли.