Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
— А този Лашер, който стреля по един от вашите детективи?
— Има алиби.
— Какво алиби?
— Заснет от камера за видеонаблюдение на Администрацията за борба с наркотиците да си купува дрога точно по времето, когато е извършено убийството.
— Мили боже! А третото убийство?
— Лабораториите още разработват доказателствата. Намерихме лодката, използвана от убиеца. Разбира се, открадната. Прилича на задънена улица. В лодката няма доказателства. Няма и в марината, откъдето е взета. Обаче имаме ясен отпечатък от крака на убиеца. Четиресет и шести размер!
— Нещо друго?
Д’Агоста се поколеба.
— Ами засега това са ни сигурните улики.
— Какво? Някакъв отпечатък? Това ли искате да ми кажете?
— Да, сър.
— А ФБР? Те разполагат ли с нещо? Да не би да крият от вас?
— Не, сър. Имам отлични работни взаимоотношения с тях. Изглежда са озадачени не по-малко от нас.
— А тяхното поделение по поведенчески науки? Онези психиатри, които трябва да търсят мотиви и да предоставят профил? Някакви резултати?
— Още не. Разбира се, изпратихме им всички свързани със случаите материали, но ще са нужни няколко седмици, за да получим резултати. Обаче ги помолихме да побързат и се надяваме след два дни да разполагаме с нещо.
— Два дни? Божичко!
— Ще направя всичко възможно, за да ускоря нещата.
Кметът грабна вчерашния брой на „Поуст“ и го размаха срещу тях.
— А какво ще кажете за това? Анализът на Хариман? Защо не проверите и вие тази възможност? Защо трябва някакъв журналист да излезе с логична теория?
— Разглеждаме и тази възможност.
— Разглеждате. Разглеждате! А ние имаме три трупа. Три трупа без глави! Три безглави трупа на прословути богаташи! Освен това и ченге на командно дишане! Няма нужда да ви обяснявам на каква жега съм изложен!
— Господин кмете, няма никакви твърди доказателства в подкрепа на Харимановата теория, че убийствата са дело на отмъстител, но проучваме и тази възможност, както още много други.
Отвратен, кметът пусна вестника на бюрото.
— Тази идея, че навън броди някакъв луд, тръгнал на кръстоносен поход, стоварващ правосъдието си върху грешните, наистина предизвика реакция у хората. Предполагам, знаете това? Много хора в нашия град – важни хора – започват да нервничат. А други ръкопляскат на убиеца, все едно е някакъв Робин Худ – сериен убиец. Не можем да си позволим такава заплаха за социалната тъкан на града. Това не е Киокък, Айова или Покатело, Айдахо. Това е Ню Йорк, където най-сетне всички живеят мирно под едно небе и се радваме на най-ниския процент престъпност сред големите американски градове. Няма да позволя по мое време това да се промени. Разбрахте ли? Не и по мое време!
— Да, сър.
— Това е някаква смешка. Четиресет детективи, стотици униформени ченгета и накрая един отпечатък от крак! Ако не видя някакъв скорошен напредък, ще се търкалят глави. Разбрахте ли, лейтенант? И вие, капитане? – Кметът стовари голямата си длан с изпъкнали вени върху плота на бюрото, поглеждайки от единия към другия. – Ще се търкалят глави.
— Обещавам ви, че ще направим всичко възможно, сър.
Кметът си пое дълбоко въздух и масивното му тяло сякаш се изду, после издиша драматично струя въздух.
— Може да си вървите и ми донесете нещо повече от един отпечатък от крак.
29.
Когато Алвес-Веторето влезе в орловото гнездо на своя началник на последния етаж на небостъргача „Дигитален потоп“, Антон Озмиян седеше зад своето писалище, яростно тракайки по клавишите на лаптопа. Вдигна очи, без да спира, погледна я през очилата си със стоманена рамка и едва доловимо кимна. Тя седна на едно от креслата от кожа и хром и се приготви да чака. Писането продължи, понякога бързо, друг път по-бавно, още пет минути. Най-сетне Озмиян бутна лаптопа настрана, опря лакти в черния гранит и се вторачи в своя адютант.
— Превземането на „СекюрЕКЛ“? – попита Алвес-Веторето.
Озмиян кимна, докато масажираше посивяващата коса на
слепоочията си.
— Трябваше да се уверя, че хапчето с отрова е на мястото си.
Тя кимна. Озмиян обичаше враждебните превземания почти толкова, колкото да уволнява собствените си служители.
Сега той излезе иззад бюрото и седна на едно от другите кресла от кожа и хром. Високото му тънко тяло изглеждаше напрегнато като тетивата на лък и тя знаеше защо.
Озмиян махна към таблоида, който лежеше на масата между тях: беше брой от коледното издание на „Поуст“.
— Предполагам, че си го видяла.