Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Кръгът
Дзен-учителят устройваше пътешествията си по своенравен начин. Един ден заваля и той изобщо не излезе навън. Вместо това се затвори в хана и Матахачи трябваше през целия ден да го лекува с мокса. Когато минаваха през област Мино, остана в Дайзенджи цяла седмица, а след това прекара няколко дни в дзен-храма Хиконе. Така че в Киото пристигнаха бавно и след много престои.
Мусаши нощуваше където му попадне. Когато Гудо спираше в някоя странноприемница, той или лягаше отвън на двора, или си избираше друг хан наблизо. Ако монахът и Матахачи се отбиваха в храм, Мусаши се приютяваше под входната врата. В сравнение с копнежа му да чуе поне една думичка от Гудо, всички лишения му изглеждаха нищожни.
Една нощ, докато лежеше пред един храм край езерото Бива, той изведнъж осъзна, че есента е вече на път. Огледа се и установи, че прилича на най-обикновен просяк. Косата му, както можеше да се очаква, бе чорлава и сплъстена — беше се зарекъл да не се реши, докато монахът не се умилостиви. От седмици не се беше къпал, нито бръснал. Дрехите му за кратко време се бяха превърнали в дрипи. Усещаше ги твърди като впита в кожата му дървесна кора.
Звездите изглеждаха така, сякаш се готвят да паднат от небето. Мусаши погледна тръстиковата рогозка и си помисли: „Какъв съм безумец!“. Сякаш изведнъж го обзе някаква лудост. Затресе се в горчив смях. Би могъл да се добере до целта си с хитрост и без много шум. Но какво всъщност иска от този дзен-учител. Нима не може да се оправя в живота, без непрекъснато да се самоизмъчва. Дожаля му дори за въшките, приютили се в тялото му.
Гудо недвусмислено му бе заявил, че не притежава „съвсем нищо“, което да му предложи. Беше безсмислено да иска от него нещо, което той няма. Грешно беше да го мрази, макар че Учителят му обръщаше по-малко внимание, отколкото на всяко скитащо куче, срещнато край пътя.
Мусаши погледна нагоре през кичурите коса, които закриваха очите му. Нямаше съмнение — грееше есенна луна. Но тези комари! Кожата му, отдавна набраздена от червени ивици, вече беше безчувствена към техните набези.
Беше готов да признае пред себе си, че става нещо, което не разбира. Нещо, което си представяше като цялост. Само ако можеше да проумее какво е, сабята му начаса щеше да изхвърчи от ножницата си. Всичко останало щеше веднага да си дойде на мястото. Но винаги, когато му се струваше, че най-после е уловил това странно нещо, то му се изплъзваше.
Ако беше дошъл момента да се откаже да търси Пътя, би предпочел да умре, тъй като не виждаше друга причина да живее. Изтегна се под навеса на входа.
Тъй като сънят не идваше, отново се запита какво ли е онова нещо? Някаква техника за бой със саби? Не, не само това. Предписание как да живеем живота си? Не, повече от това. Разрешение на проблема му с Оцу? Не, никой мъж не можеше да се чувства толкова нещастен от любовта на една жена. Трябваше да намери някакъв цялостен отговор. Макар че, независимо от силата, с която този проблем привличаше мислите му, той може би не беше по-голям от оризово зърно. Загърнат в рогозката си, приличаше на гъсеница.
Запита се дали Матахачи спи добре. Направи сравнение между себе си и своя приятел, и му завидя. Матахачи не позволяваше на проблемите си да го осакатяват. Докато Мусаши като че ли винаги търсеше нов проблем, с който да се самоизтезава. Погледът му се спря върху табелка, висяща на рамката на вратата. Той стана и отиде да я разгледа по-отблизо. На лунната светлина зачете:
Вероятно беше цитат от „Завета“ на Дайто Кокуши, основателят на Дайтокуджи.
Мусаши препрочете последните два реда. Листа и клони… Колко много хора са се отклонили от пътя си заради незначителни неща! Не е ли той самият един пример? Макар от тази мисъл, като че му стана по-леко, съмненията не го напуснаха. Защо сабята не му се подчинява? Защо погледът му се отклонява от целта? Какво му пречи да намери покой?
Всичко изглеждаше толкова ненужно. Знаеше, че когато някой е следвал Пътя до предела на възможностите си, в един момент го обзема нерешителност и той става раздразнителен. Листа и клони. Как да се измъкне от този кръг? Как да стигне центъра му, за да го разкъса?