Мусаши

— Съжалявам, че ви затруднявам — каза Оцу.

— Нищо подобно. Вие явно сте свикнала да ходите пеш — отвърна Мамбей.

— Да, пътувала съм доста.

— Чух, че сте била в Едо. Доста път е за сама жена.

— Жената на бояджията ли ви каза?

— Да. Чух всичко. И хората в Миямото говорят.

— О, разбира се — каза Оцу и леко се намръщи. — Толкова ми е неудобно.

— А не бива. При положение, че обичате толкова силно, нима някой може да каже за съжаление ли сте или за завиждане. Само дето ми се струва, че този Мусаши е малко студен.

— О, не е вярно. Изобщо не е такъв.

— Не ви ли отблъсква държанието му?

— Аз съм виновна за всичко. Знам, че единствените неща, които го интересуват в тоя живот, са упражненията и самовъзпитанието. А аз не мога да се примиря.

— Не виждам нищо неестествено в това.

— Но ми се струва, че му причиних доста неприятности.

— Хм. Ще ми се моята да те чуе. Ето такива трябва да бъдат жените.

— Огин омъжена ли е? — попита Оцу.

— Огин ли? О, не съм съвсем сигурен — отвърна Мамбей и бързо промени темата. — Ей там има една чайна, хайде да си починем малко.

Те влязоха вътре и си поръчаха чай, за да преглътнат с него сухия обяд, който носеха. Докато привършваха, неколцина пътуващи коняри и носачи се провикнаха свойски към Мамбей:

— Хей, няма ли да заложиш на играта в Ханда днес? Всички се оплакват — онзи ден си ги обрал до шушка.

Малко смутен, той, преструвайки се, че не разбира за какво говорят, им отвърна:

— Днес не ми трябват конете ви — После припряно додаде към Оцу: — Ще тръгваме ли?

Докато излизаха бързешката от магазина, един от конярите каза:

— Нищо чудно, че иска да се отърве от нас. Вижте момичето!

— Ще те издам на старата, Мамбей.

Забързаха напред, а зад гърба им долитаха доста подобни забележки. Магазинът на Асая Мамбей със сигурност не беше сред най-преуспяващите предприятия в Шикама. Той купуваше коноп от близките села и го продаваше на дребно на жените и дъщерите на рибарите, които правеха от него платна, мрежи и други необходими неща. Но все пак беше собственик. Затова свободните му приятелски отношения с обикновените носачи се сториха на Оцу странни. Сякаш за да разсее неизречените й съмнения, той каза:

— Как да се държи човек с тая сган? Това, че им правя услуга, като от време на време ги моля да ми превозват товар през планината, не е причина да ми се правят на приятели!

Прекараха нощта в Тацуно, а когато на другата сутрин поеха отново, Мамбей бе по-мил и внимателен от всякога. Щом наближиха Микадзуки, в подножието на планината започна да се мръква.

— Мамбей — с тревога попита Оцу, — това там не е ли Микадзуки? Ако прехвърлим планината, ще сме в Миямото.

Беше чула, че Осуги се е върнала в Миямото. Мамбей се спря:

— Ами да, пада се точно от другата страна. За дома ли ви стана мъчно?

Оцу вдигна очи към тъмното, нагънато било и видя вечерното небе. Мястото изглеждаше диво, сякаш хората, които би трябвало да са тук, си бяха отишли.