Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Когато търговецът се изгуби от погледа му, младежът се обърна към къщата на бояджията и дълго гледа натам.
Като се опитваше да преодолее вълнението си от току-що получените новини, Оцу взе бухалката и продължи работата си. Из въздуха се чуваха ударите на другите бухалки, придружени с песни. Докато работеше, тя не издаде нито звук. Но сърцето й пееше любовна песен за Мусаши. Изведнъж устните й тихичко зашепнаха запазено от древността стихотворение:
Беше сигурна, че когато се види с Огин, ще разбере къде е Мусаши.
Та нали Огин също е жена! Няма да й бъде трудно да сподели чувствата си с нея. Ударите на бухалката ставаха все по-редки. Отдавна Оцу не бе изпитвала подобно щастие. Разбираше настроението на поета. Морето често й се струваше тъжно и някак чуждо. Днес то беше ослепително. Вълните, макар и външно спокойни, отвътре сякаш преливаха от надежда.
Тя метна едно готово парче плат върху висок прът за сушене. Сърцето й все още пееше, когато се измъкна навън през отворената врата. С крайчеца на окото си мерна младия самурай, който се шляеше спокойно край водата. Нямаше представа кой е, но нещо в него привлече вниманието й. Когато се обърна, видя само една птица, носена от соления бриз.
Мястото, където отиваха, не беше много далеч. Дори жена би извървяла пътя без особени затруднения и с една-две почивки. Беше почти обяд.
— Съжалявам, че ви затруднявам — каза Оцу.
— Нищо подобно. Вие явно сте свикнала да ходите пеш — отвърна Мамбей.
— Да, пътувала съм доста.
— Чух, че сте била в Едо. Доста път е за сама жена.
— Жената на бояджията ли ви каза?
— Да. Чух всичко. И хората в Миямото говорят.
— О, разбира се — каза Оцу и леко се намръщи. — Толкова ми е неудобно.
— А не бива. При положение, че обичате толкова силно, нима някой може да каже за съжаление ли сте или за завиждане. Само дето ми се струва, че този Мусаши е малко студен.
— О, не е вярно. Изобщо не е такъв.
— Не ви ли отблъсква държанието му?
— Аз съм виновна за всичко. Знам, че единствените неща, които го интересуват в тоя живот, са упражненията и самовъзпитанието. А аз не мога да се примиря.
— Не виждам нищо неестествено в това.
— Но ми се струва, че му причиних доста неприятности.
— Хм. Ще ми се моята да те чуе. Ето такива трябва да бъдат жените.
— Огин омъжена ли е? — попита Оцу.
— Огин ли? О, не съм съвсем сигурен — отвърна Мамбей и бързо промени темата. — Ей там има една чайна, хайде да си починем малко.
Те влязоха вътре и си поръчаха чай, за да преглътнат с него сухия обяд, който носеха. Докато привършваха, неколцина пътуващи коняри и носачи се провикнаха свойски към Мамбей:
— Хей, няма ли да заложиш на играта в Ханда днес? Всички се оплакват — онзи ден си ги обрал до шушка.
Малко смутен, той, преструвайки се, че не разбира за какво говорят, им отвърна:
— Днес не ми трябват конете ви — После припряно додаде към Оцу: — Ще тръгваме ли?
Докато излизаха бързешката от магазина, един от конярите каза:
— Нищо чудно, че иска да се отърве от нас. Вижте момичето!
— Ще те издам на старата, Мамбей.
Забързаха напред, а зад гърба им долитаха доста подобни забележки. Магазинът на Асая Мамбей със сигурност не беше сред най-преуспяващите предприятия в Шикама. Той купуваше коноп от близките села и го продаваше на дребно на жените и дъщерите на рибарите, които правеха от него платна, мрежи и други необходими неща. Но все пак беше собственик. Затова свободните му приятелски отношения с обикновените носачи се сториха на Оцу странни. Сякаш за да разсее неизречените й съмнения, той каза:
— Как да се държи човек с тая сган? Това, че им правя услуга, като от време на време ги моля да ми превозват товар през планината, не е причина да ми се правят на приятели!
Прекараха нощта в Тацуно, а когато на другата сутрин поеха отново, Мамбей бе по-мил и внимателен от всякога. Щом наближиха Микадзуки, в подножието на планината започна да се мръква.
— Мамбей — с тревога попита Оцу, — това там не е ли Микадзуки? Ако прехвърлим планината, ще сме в Миямото.
Беше чула, че Осуги се е върнала в Миямото. Мамбей се спря:
— Ами да, пада се точно от другата страна. За дома ли ви стана мъчно?
Оцу вдигна очи към тъмното, нагънато било и видя вечерното небе. Мястото изглеждаше диво, сякаш хората, които би трябвало да са тук, си бяха отишли.