Триумфът на кралицата [bg]

Продължихме по-далече, докато тихият ромон на реката изчезна и единственият звук беше от водата, която капеше от пукнатините отгоре. А после се чу друг шум, толкова странен, че се запитах дали не си го въобразявам. Беше звук от метене, постоянно шумолене, отново и отново.

Най-сетне се натъкнах на мястото, откъдето идваше, неочаквано, сякаш беше разцъфнало от камъка пред мен. Фигура, увита в черни воали от глава до пети, със скрито лице метеше пода. Едва не се забих в нея и залитнах настрана, за да избегна сблъсък.

Фигурата спря и по кожата ми пропълзя боцкащо усещане, когато факлата ми прогори тъмнината между мен и нея.

— Метачът на кости — обясни Фехин небрежно. — Няма да те нарани.

Устоях на изкушението да хвърля поглед към метача за последен път: по кожата ми още пробягваха тръпки. Вървях из тунелите само може би от половин час и въпреки това вече горях от нетърпение да се махна оттук. Помъчих се да се овладея, когато пазачът пристъпи пред тясна врата с извито тясно като процеп прозорче с железни решетки.

— Господарката каза, че искате да видите първо Кийла Ланън? — Фехин сложи факлата си в една скоба, за да се засуети с халката с ключовете си.

— Да. — Осъзнах, че варовиковите стени бяха оплискани с кръв. Че онова, което блестеше по пода, всъщност бяха кости и че метачът неслучайно обикаляше тунелите с метла.

Фехин отключи вратата и я отвори с ритник: тя проскърца ръждиво.

— Ще Ви чакам тук.

Кимнах и влязох в килията: факлата ми пърхаше заедно с пулса ми.

Помещението не беше голямо, но имаше тясно легло и много одеяла, и тясна маса, върху която имаше купчина книги и редица свещи. До стената стоеше момиче с руса коса и бледа кожа, които изглеждаха като размазани петна в тъмнината: очите ѝ заблестяха от ужас, когато ме видя да влизам в килията ѝ.

— Не се страхувай — казах точно когато Фехин затръшна шумно вратата.

Кийла се втурна към масата си, за да дръпне от дървото една от полуразтопените си свещи, и размаха пламъка като оръжие. Задъхваше се от страх и аз спрях: собственото ми сърце блъскаше силно в гърдите.

— Кийла, моля те. Дойдох да ти помогна.

Тя ми се озъби, но по бузите ѝ блестяха сълзи.

— Аз съм Ейдън Морган и познавам малкия ти брат, Юън — продължих с кротък тон. — Той ме помоли да дойда да те видя.

Звукът на името на брат ѝ я накара да омекне. Надявах се, че това ще е темата, която ще ни сплоти, и продължих да говоря, запазвайки нисък тон, така че думите ми да не се чуват зад вратата.

— Открих брат ти в замъка си. Мисля, че е напуснал Лионес по време на битката, търсейки някое безопасно място, където да остане. Помоли ме да дойда и да говоря с теб, Кийла, да видя какво можем да направим, за да ти помогнем в предстоящите дни. — Именно за това се безпокоях най-много, след като открих, че срещу Кийла има оплаквания. Имах нужда да измисля как да я накарам да заговори за това, за да мога да ѝ помогна да формулира отговор, когато оплакванията бъдат прочетени пред гневна тълпа. — Би ли се съгласила да говориш с мен, Кийла?