Дар за бурята [bg]

— Преди няколко дни, когато се качвах към управлението, се разминах с колата ѝ, видяхме се, тя ме повика… Поговорихме и се събрахме.

— Мамка му, Фермин! Ти луд ли си? Не помниш ли какво ти причини? Не помниш ли какво щеше замалко да направи?

Той отново отклони поглед и хапейки долната си устна, вдигна глава към ясното мразовито небе в бастанската нощ.

— Тя е зла, Фермин. Флора е зла, ще те съсипе, ще те довърши, тя е демон, не си ли го проумял?

Монтес пламна, хвана я за раменете и я разтърси леко, приближи лицето си до нейното и каза:

— Разбира се, че съм го проумял, иска ли питане, знам я каква е, но какво да направя? Обичам я, влюбен съм в нея, откакто се помня, и колкото и да се мъчех да се убедя в обратното, през всичките тези месеци не съм преставал да я обичам дори за ден. Освен това нещо ми подсказва, че тя е последната ми спирка.

Беше много близо до нея и тя виждаше отчаянието в очите му, усещаше болката в душата му. Вдигна ръка и нежно погали мъжката буза, клатейки невярващо глава.

— Лоша работа, Фермин… — каза тъжно.

— Така е… — съгласи се той

Разделиха се и като по негласно споразумение закрачиха към улица „Сантяго“ рамо до рамо и без да говорят. Като стигнаха до моста, Амая спря.

— Фермин, при никакви обстоятелства, нищо, повтарям, нищо от това, което се случи или се каже в управлението или извън него във връзка с разследванията, не бива да стига никога до ушите на сестра ми. Никога. — Той кимна в знак на съгласие. — Никога — натърти тя. — Повтори го.

— Никога, давам ви думата си. Научих си урока.

— Дано, инспектор Монтес, защото и при най-лекото съмнение, че не е така, цялото ми уважение към вас ще рухне и ще се погрижа да ви отстранят. Не само от случая, а от полицията, и то завинаги.

Прекоси моста, като за първи път пропусна да се заслуша в ромона на водата. Решителният и бърз ход, подхранван от растящия в гърдите ѝ гняв, я накара да забрави за студа, от който иначе щеше да трака зъби. Вече наближаваше къщата на леля си, когато реши почти в движение да я подмине и да се разходи, за да се уталожат раздразнението и яростта, които я бяха обзели. Но изведнъж видя колата на Флора, паркирана пред входната арка. Закова се на място и се втренчи в автомобила, сякаш беше необичаен предмет, забравен там от извънземно разузнаване. Влезе в къщата и без да сваля пухенката си, надникна в гостната на Енграси. Всички бяха насядали около Флора и слушаха внимателно колко хубаво е организирала погребалната служба за Росарио. Сестра ѝ държеше в едната си ръка чинийка, а в другата чаша с кафе, от което отпиваше на малки глътки, докато говореше.

Някак много отдалеч чу поздравите на своите близки, саркастичната със сигурност забележка на Флора, а от още по-отдалеч собствения си глас, дрезгав и неумолим, който казваше на сестра ѝ: