Смъртоносен експеримент [bg]

- Някакви догадки кой може да застане начело? - бях попитал Дарвин.

- Има пет-шест претендента - беше отговорил той. - Този път вероятно ще е някой отвън.

- Имаш ли идея с колко време разполагаме?

- Не, но обикновено лайната изплуват на повърхност­та.

Мисленото превъртане на събитията не вършеше ра­бота. Може би трябваше да помисля върху случващото се с Катлийн в момента.

Да видим, помислих си. Катлийн планираше да се пре­ мести във Вирджиния, за да могат с Ади да са близо до мен. Нещо свързано с преместването? Нещо... О, мамка му. Как бях забравил?

- Днес взимаш Ади - казах. - Разбира се, че възнамеря­вам да съм там.

- Ще дойдеш с мен да я вземем или да вечеряме заедно?

Погледнах часовника си.

- Между двете неща. С малко късмет ще бъда у вас, преди да се прибереш.

- Искаше ми се вече да си тук. Бих се радвала на емо­ционална подкрепа.

- Знам, миличка. Съжалявам.

Тя въздъхна.

- Знам, че това е част от работата ти. Може би трябва да помислим относно тази работа. Твърде много ни раз­деля.

Не отговорих. Но започна да ми се изяснява защо лъче­зарно, красиво момиче като Катлийн още беше свободно. През няколкото месеца, в които се срещахме, беше при­бавила дете към романтичните ни изживявания, плани­раше да се премести по-близо до работата ми, проявява­ше неодобрение към честите ми пътувания и искаше да сменя професията си.

- Наясно съм с голямата вечеря в „Серендипити“ до­вечера - уверих я. - А искаш ли да организирам нещо за след това?

- Направено е. След вечеря ще се приберем у дома. Ще търсим нова къща в интернет, докато стане време да я слагаме в леглото.

- Звучи прекрасно! - произнесох, надявам се с точното количество ентусиазъм.

Тя помълча.

- Нали все още ме подкрепяш в това?

- Разбира се.

- Не желая да те притискам - обясни тя, - искам и ти да го искаш толкова силно, колкото аз и Ади.

- Искам го - отговорих, като се чудех дали съм откро­вен.

- Сигурен ли си?

- Разбира се - още се чудех.

- Честно?

Боже, помислих си. Така ли разговарят нормалните хора? Нищо чудно, че в предградията се взимат толкова хапчета.

- Донован?

- Ъхъ? О! Да, разбира се, честно, сигурен съм. - Поне се надявах, че това очаква да чуе.

Тя прати целувка от другата страна на линията и се изкиска на това, че не отвърнах на целувката.

- Какво? - попитах.

- Винаги се преструваш на много корав. Очарователно е.

Нямах търпение да споделя с Куин колко съм очаро­вателен.

След като приключихме разговора, седнах на седалка­та до изхода, който трябваше да ме отведе в Нашвил. Сега трябваше да извървя целия път до главния терминал, да отменя полета до Нашвил и да резервирам място в този в дванайсет и петнайсет за Ню Йорк, чийто изход е про­тивоположният на този за Нашвил. Хубавото беше, че не се налагаше да свалям багаж от самолета. Отдавна се бях отървал от фалшивото куфарче с бижута.