Черният манастир [bg]

— Ще се измъкнем оттук и ти гарантирам, че поне аз никога няма да се върна — увери Франк своя колега. — Съветвам ви с Вивиан да забравите, че сте срещали отец Армано и че изобщо сте чували за черния манастир. Тази информация е опасна.

Меркадо не реагира.

— Бог не те праща да търсиш Светия Граал, Хенри — прибави Пърсел. — Праща те обратно вкъщи.

— А пък аз те пращам по дяволите.

Франк реши да смени темата и попита Ган:

— Смятате ли, че Гетачу има някакви скрупули да превиши правомощията си?

— Това е въпросът. Е, мога да кажа, че той не е в състояние да превиши властта си, която тук е абсолютна, както виждате. Но може да превиши правомощията си и да се изправи срещу Дерта и своя конкурент генерал Андом. Не че тях ги е грижа за нас или за международното право, обаче Андом трябва да прецени дали за него ще е от полза, ако Гетачу ни убие.

— Според мене няма да е от полза.

— Дали някой друг, освен революционното правителство изобщо знае, че сме тук? — попита Вивиан.

— Нашите агенции знаят, че сме тръгнали насам — напомни на всички Меркадо. — Споменавали сме и пред колеги, че имаме пропуск до армията на генерал Гетачу.

Което, помисли си Пърсел, не означаваше почти нищо. Те бяха на свободна практика и това ги устройваше, освен когато попаднеха в беда или изчезнеха безследно. Ако не се появяха в бара на „Хилтън“ в рамките на около седмица, някой можеше и да се сети да се свърже със съответните им посолства, стига да си спомнеше националността на своите приятели на по чашка.

Що се отнасяше до него, Франк знаеше, че американското посолство в Адис Абеба почти не функционира и не е в добри отношения с новата власт. Ако не бяха оковали краката му в пранги, щеше да се изрита по задника, задето изобщо се е отправил на това пътуване.

А що се отнасяше до британския поданик Меркадо и швейцарската гражданка Вивиан, всяко искане на информация, отправено от посолствата им, в най-добрия случай щеше да бъде посрещнато с безразличие, ала по-скоро с враждебност и лъжи.

В заключение, каза си Пърсел, не се очертаваше да получат помощ отвън. Хенри трябваше да го разбира, но може би не и Вивиан.

Слънцето бързо се издигаше и все повече прежуряше. Температурата на дъното на дерето сигурно наближаваше четирийсет градуса. Той забеляза, че белият крем на фотографката почти е изчезнал и лицето и ръцете й са зачервени.

— Веха! — извика на войниците горе Франк.

Те го погледнаха, после един от тях откачи манерката от колана си и му я подхвърли.