Нещо гнило в Ел Ей [bg]

— Какво ще поръчате, м-р Смитуик? — попита сервитьорът.

Стоун реагира на новото си име със закъснение.

— Дайте ни минутка, моля. И може ли да се запозная с листата на вината?

— На мен пушена сьомга ми звучи достатъчно добре — каза Барбара и издаде лек вик на изненада.

— Какво? — погледна я Стоун.

— Боже мой! — прошепна тя. — Виж кой влиза!

Стоун проследи погледа й към центъра на салона. Там около кръгла маса сядаха Ванс Колдър в компания от шестима.

— Никога не съм го виждала толкова отблизо, а ти?

Стоун вдигна листата, за да скрие лицето си.

— Е, мен не ме възбужда толкова, колкото явно възбужда теб. — Той свали папката малко, колкото за да види над горния й ръб кои са сътрапезниците на Ванс и тогава нещата станаха наистина лоши. До него седеше Бети Саутард. — Господи! — прошепна той.

— Какво?

— Нищо, опитвам да се да произнеса името на едно вино. Бях чел за него някъде. — Намираше се в капан, понеже видимостта между тяхната маса и тази на Ванс беше пряка. Това наистина беше прекалено.

— Ще отида да им кажа здрасти — съобщи Барбара.

— Какво? На кого?

— На Ванс Колдър.

— Не мисля, че трябва да правиш това, Барбара.

— Защо не?

— В хотела има много известни личности и те ценят спокойствието си.

— О, няма нищо — каза тя и бутна масата, за да стане. — Ние имаме общ приятел. — Стана и тръгна към масата на Ванс, преди Стоун да успее да я спре.

Проследи с поглед как Барбара търси път между масите и спира до стола на Ванс. Ванс вдигна очи към нея. Салонният управител забеляза какво става и веднага се насочи към мястото на потенциалния конфликт. Барбара заговори. И тогава, за най-голямо изумление на Стоун, Ванс стана, ръкува се с нея и започна да я представя на останалите от компанията. Всички погледи бяха приковани върху красивата брюнетка. Сега или никога, реши Стоун. Стана на свой ред и бързо излезе от салона, избирайки път, максимално отдалечен от масата на Ванс, и надявайки се никой да не отмести в този момент поглед от Барбара.

Едва когато доближи вратата, в пространството между бара и ресторанта, той намери кураж да рискува и погледна назад. Барбара още приковаваше вниманието им.

Стоун направи знак на оберкелнера.

— Не се чувствам добре — каза той. — Моля ви, помолете моята компаньонка, мис Тиърни, да ми позвъни в апартамента.

— Разбира се, м-р Смитуик — успокои го мъжът. — Надявам се да се почувствате по-добре.

— Благодаря — прошепна Стоун, излезе от ресторанта и се сети да не минава покрай витрината на път за апартамента си. Когато влезе, телефонът вече звънеше.

— Ало?

— Джек? Добре ли си?

— О, да, Барбара, извинявам се, че се наложи да изляза. Сигурно е от нещо, което съм ял на обяд.