Нещо гнило в Ел Ей [bg]

— Да, знам. Беше страшно притеснително да се гледам. — Така повече не можеше да продължава. — Какво става, Арингтън?

Гласът й се смени:

— Стоун, имам новини.

Стоун изпусна въздуха, който бе задържал в гърдите си:

— Поздравления и на двама ви — успя все пак да каже той.

— Кръвният тест не остави никакви съмнения — съобщи му тя. — Нямаше нужда да правим и ДНК тест.

— Разбирам — отговори той. Спомни си как беше ходил в супера и бе избирал първата играчка за малкото същество. Върна се обратно на този свят. — Разбирам какво трябва да направиш.

— Радвам се — прошепна тя и се разплака.

— Всичко е наред, Арингтън — опита се да я успокои той. — Постъпваш както трябва.

— Нямам избор — каза тя.

— Знам.

— Ванс плати ли ти? — ни в клин, ни в ръкав попита тя.

— Покри всичките ми разноски — обясни търпеливо Стоун. — Не че съм му пращал разписка, защото не го направих заради него.

— Стоун, не знам дали някога ще мога да ти благодаря достатъчно за всичко, което направи.

— Не се безпокой за това!

— Не, наистина Ванс и аз толкова много ти дължим.

Разговорът започваше да го притеснява.

— Момче ли е, или момиче?

— Момиченце. Три килограма и двеста грама.

— Ще е красива като теб.

— Нека се надявам, че ще прилича на баща си.

— Е, трябва да приключваме — въздъхна Стоун, — имам среща. — А по-точно, защото ако поговоря още малко с теб, ще се превърна в истински идиот.