Време на промени [A Time of Changes - bg]

— Що за създания сте вие? — запитал ги той.

— Беше време, когато приличахме на теб, — отвърнал Кинал, — но сега се чувстваме чудесно, защото не остаряваме, можем да летим по-бързо от птиците, мислите ни са отворени един за друг и телата ни приемат каквато пожелаем форма.

— Значи, вие сте богове! — възкликнал Дигант.

— Богове ли? Какво е това богове?

Дигант обяснил, че той самият е човек, че не притежава способности, равни на техните, защото хората използват думи за да разговарят, не могат нито да летят, нито да променят формата си и остаряват с всеки кръг на планетата около слънцето, докато накрая ги застигне смъртта. А Кинал и Тирга го слушали внимателно, сравнявали се с Дигант и когато свършил, вече били уверени, че казва истината и че наистина той е човек, а те богове.

— Ние също преди много години приличахме на хората — признала Тирга. — Изпитвахме глад, остарявахме и разговаряхме само чрез думи. А когато отивахме от едно място на друго, налагаше се да пристъпваме с краката си. Подобно на хората, живеехме в невежество, защото не знаехме силите си. Но после всичко се промени.

— И какво предизвика тази промяна? — запитал Дигант.

— Как какво? — възкликнал чистосърдечно Кинал — Пихме от разноцветните води на планинския поток, очите ни се отвориха за силите, които дремят в нас и ние станахме богове. Това е всичко.

Вълнение се надигнало в този миг в душата на Дигант, защото той си помислил, че може също да отпие от тази чудна вода и да се присъедини към боговете. А после, когато се завърне сред своите сънародници, те ще го почитат като божество и ще се прекланят пред него, под заплахата да ги унищожи, а той никога не ще им разкрие своята тайна. Но Дигант не смеел да моли от Кинал и Тирга разрешение да пие от водите на потока, защото се страхувал, че ще му откажат. Ето защо, намислил да ги отведе надалеч от мястото, където живеели.

— Вярно ли е, — запитал ги той, — че можете да пътувате толкова бързо, та за един ден сте в състояние да обиколите всички ъгълчета на вашия свят?

Кинал го уверил, че това е самата истина.

— Трудно е да се повярва в подобно нещо — рекъл Дигант.

— Ще ти дадем доказателство — отвърнала Тирга. Тя докоснала с ръка Кинал и двете божества литнали. Възвисили се на най-високия треишторски връх и набрали букет снежноцветки, спуснали се в Изгорените низини и загребали шепа червеникав прах, в Мочурливите низини събрали билки, край Шумарския залив източили сок от месесто дърво, на бреговете на Полярния залив отчупили парченце от вечния лед, сетне се прехвърлили за миг на студения Тибис и поели през далечните континенти, та от всеки да донесат по нещо на недоверчивия Дигант.

Едва Кинал и Тирга поели на път и Дигант се втурнал към вълшебния поток. Когато го стигнал, поколебал се за миг, защото се уплашил, че боговете могат внезапно да се върнат и да го накажат за дързостта му, но наоколо нямало никой и Дигант потопил лице в потока и поел няколко глътки, като си казал: Сега и аз ще стана бог. Напълнил стомаха си с блестящата вода, залюлял се несигурно и се строполил на земята. Това ли е да си бог, запитал се той. Опитал се да литне, но не могъл. Помъчил се да промени формата си, но не успял. Провалил се във всичко това, защото поначало бил човек, а не бог, а потокът не можел да превърне човека в божество. Можел само да помогне на бога да осъзнае своите възможности.