Русия на Путин
- Автор: Политковская Анна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Русия на Путин». Краткое содержание книги:
Разгромяващ поглед към политическия облик на руския държавен глава.
Спечелилата международно признание за смелите си репортажи, особено за чеченските войни, Анна Политковская обръща стоманения си поглед към човека, който до много скоро беше любимец на западните медии. Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането му на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаващата корупция в армията и съдебната система, сривът сред интелигенцията, трагичните грешки по време на акцията „Нордд-Ост“ — това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ.
Шегувам се, разбира се.
— Не трябва да го ядосваме — казва тихо Ринат и продължава заблуждаващата си маневра. И като добре тренирани шпиони бързо и ловко, но без излишен шум, сменяме посоката.
— Кого не трябва да ядосваме? — питам, когато Ринат въздъхва облекчено и вдига глава, за да покаже, че опасността е преминала.
— Петров, заместник-командира.
И обяснява, че се наложило да се държим така, защото той карал срещу нас. Спрял колата пред новия красив блок, където живеел. Когато изчезна във входа, Ринат се отпусна и разходката ни продължи. Стигнахме до хубавата сграда, която Ринат гледаше завист и копнеж.
Честно казано, бях объркана. Познавам донякъде военната автобиография на Ринат, знам, че е безстрашен, и затова съм учудена. Чудя се какво го плаши най-много. Смъртта?
— Не, научих се да живея със смърт около себе си. Но не искам да се хваля.
— Да не те пленят?
— Да, от това, разбира се, се страхувам, защото знам, че ще ме измъчват. Виждал съм как става. Но не се боя чак толкова от плен.
— Тогава от какво?
— Сигурно от мира, от цивилния живот. Нищо не знам за него. И не съм подготвен.
Ринат е на 37 години. Цял живот не е правил нищо друго, освен да воюва. Раняван е навсякъде. Има язва на стомаха и дванайсетопръстника, нервната му система е разбита. Непрекъснато изпитва силна болка в ставите и понякога получава мозъчни спазми, които се дължат на няколко ранявания в главата.
Наскоро майорът решил, че е време да се установи, да загърби войната и да се върне в нормалния живот. И открил, че не знае нищо за него. Например откъде да получи квартира. Със сигурност заслужава апартамент заради всичките му заслуги в защита на държавата. Или пък някакви пари?
Когато Ринат се обърнал към Петров с такава молба, станало ясно, че не може да очаква нищо. Решил, че докато е изпълнявал специални държавни мисии из планини, далечни страни и континенти, страната му се е нуждаела от него и го е възнаграждавала с медали. Но щом здравето му се разклатило и той решил да се опита да спре, се оказало, че няма нищо зад гърба си и военната машина се кани да го остави на улицата. Дори се канели да го изгонят от малкото му ъгълче в казармите, където в момента живеел заедно със сина си.
Ринат има син на име Едик, който отглежда сам. Майката на момчето починала преди няколко години и Едик дълго време живял сам в офицерските общежития и чакал баща си да се върне от многобройните си войни и важни бойни мисии.
— Знам как да убия враг, без да издаде и един звук — казва ми Ринат. — Мога да се изкача тихо и ловко в планината и да превзема позиция. Отличен катерач и планинар съм. Разчитам планинските пътеки по клонки и храсти и знам кой е минал по тях и къде се крие. Усещам планините, казват, че това е талант, но не мога да си намеря жилище. Неспособен съм да постигна каквото и да било в цивилния живот.
Пред мен стои един нещастен професионален убиец, обучен от държавата. Като него има много. Правителството хвърля хората във войната, те живеят сред битки с години, след това се връщат и не знаят как да се справят с правилата на мирния живот. Пропиват се, присъединяват се към банди, стават поръчкови убийци и новите им господари им плащат много пари, за да очистят тези, които според тях застрашават интересите на държавата.
А държавата? Не дава и пукната пара. При Путин тя практически спря да се интересува от офицерите, завърнали се от война. Сякаш има интерес да захранва престъпните банди с възможно най-голям брой професионално обучени убийци.
— С това ли смяташ да се занимаваш, Ринат?
— Не, не искам да правя това, но ако с Едик се окажем на улицата, не бих изключил подобна възможност. Мога да правя само това, на което са ме научили.
Най-накрая изгазваме през калта и стигаме до една неугледна развалина. Наричат я „триетажка“, в нея живеят офицерите. Качваме се на втория етаж и зад олющената врата се открива мизерна спартанска стая.
През целия си живот майорът никога не е имал собствен дом. Първо е живял в сиропиталище в Урал. След това в казармите на военното училище, в което постъпил направо от детския дом. После гарнизонните общежития, палатките. От 16 години е в армията, непрекъснато е в движение, защото е положил клетва да служи на страната си. През последните единайсет години Ринат непрекъснато пътува от мисия на мисия. При такъв живот няма как да се сдобиеш със собственост.
— Но съм щастлив — казва майорът. — Никога не съм си и помислял да спра да се бия. Мислех си, че това ще продължава вечно.
Всичко, което Ринат притежава, се събира в една раница. Майорът отваря разнебитения шкаф с инвентарен номер и ми я показва.