Русия на Путин
- Автор: Политковская Анна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Русия на Путин». Краткое содержание книги:
Разгромяващ поглед към политическия облик на руския държавен глава.
Спечелилата международно признание за смелите си репортажи, особено за чеченските войни, Анна Политковская обръща стоманения си поглед към човека, който до много скоро беше любимец на западните медии. Бившият шпионин от КГБ Владимир Путин е избран за президент на Русия през 2000 г. Още с излизането му на публичната арена той се представя за открит, просветен лидер, който горещо желае разбирателство със Запада. За разлика от много европейски и американски журналисти и политици Анна Политковская никога не е вярвала на медийния образ на Путин. С преимуществата на погледа от сърцето на Русия тя развенчава както човека Путин, така и търговската марка, в която се е превърнал. Твърди, че е жаден за власт продукт на миналото си и не може да се въздържи да потъпква гражданските права и свободи при всеки удобен случай. Според Политковская не такъв лидер искат повечето от днешните руснаци. За да докаже хипотезата си, тя описва желязната хватка на Путин от позицията на отделния човек, чието положение зависи от този уникален вид тирания. Мафиотски сделки, въоръжени грабителски скандали в провинцията, потресаващата корупция в армията и съдебната система, сривът сред интелигенцията, трагичните грешки по време на акцията „Нордд-Ост“ — това са темите, които Политковская подлага на безпощаден, но неизменно дълбоко човечен анализ.
Зад подпухналите му като на бъбречно или сърдечно болен клепачи изведнъж ме погледна старият Миша — весел, закачлив, галантен.
— Разбира се, че са се преплели. Не се ли страхуваш, че църквата, към която толкова искаш да се присъединиш, се е превърнала в отдел на комсомола, от който някога така искаше да избягаш? Че всичко е само една пребоядисана фасада и че когато най-накрая влезеш в манастир, ще си горчиво разочарован и…
Прехапах си езика. Изгубих дар слово.
— Искаше да кажеш, че мога пак да убия някого и да го обвиня за проблемите си?
— Разбира се, че не — запелтечих, защото точно това бях на път да кажа. С Миша очевидно се бяхме върнали на една вълна.
— Точно това смяташе да кажеш. Мога само да ти отговоря, че и аз се страхувам от себе си, но няма къде другаде да отида. Ако остана тук, със сигурност ще се върна в затвора. Там се чувствах по-добре, бях на сигурно място. Манастирът е също като трудовия лагер, само че надзирателите са различни. Имам нужда някой да ме надзирава, не мога да се владея, като гледам живота около себе си.
— И какво му е на живота?
— Циничен е. Не понасям цинизма. Затова започнах да пия.
— А защо уби приятелката си? Тя цинична ли беше?
— Не, беше много добър човек и не помня защо я убих. Бях пиян.
— Значи по никакъв начин няма да останеш в този свят.
— Няма начин. Не мога да го понасям.
Повече не срещнах Миша, но знам, че не е успял да влезе в манастир. Бумащината се проточила безкрайно. Православната бюрокрация много прилича на държавната, напълно безразлична е към всичко, което не я засяга пряко. Миша направил пътека до патриаршията, попълвал формуляри, работел като пазач на църквата и живеел в нея. Постепенно отново се върнал към пиенето. Два пъти ходил при Лена да й иска пари, втория път тя отказала. И била права. Със съпруга й не работели, за да може Миша да се напива, когато му се иска. Разбира се, че била права.
Само че Миша се хвърлил под влака в метрото. Научихме за това много по-късно, и то случайно. И разбрахме, че Миша, един от най-талантливите руснаци, които някога съм познавала, е погребан като безименен бездомник. Или по-точно — погребали праха му, защото в такива случаи тленните останки се кремират. Никой не знае къде е гробът му.
РИНАТ
Можеш да тръгнеш фронтално напред, а можеш и да заобиколиш. Местонахождението на най-елитните специални разузнавателни части на Министерството на отбраната не е място, на което цивилни като мен могат да се разхождат. Но понякога се налага. Там ме заведе Ринат, един от офицерите в този полк. Ринат е майор. Никой не знае кои са родителите му. Израснал е в сиропиталище. Има ориенталски черти, дръпнати очи и говори няколко централноазиатски езика. Специалист е по събиране на разузнавателна информация. Години наред е под прикритие в Афганистан по време на войната. След това се внедрява в таджикските въоръжени банди в планините по афгано-таджикската граница и залавя на място контрабандисти на наркотици. От името на руското правителство тайно е помагал на настоящите президенти на бившите съветски републики да се възкачат на власт. И естествено, прекарал доста време в Чечня по време на двете войни. Гърдите му са покрити с медали.
С Ринат търсим дупка в оградата. Той иска да ми покаже в какви омерзителни казарми живее въпреки медалите си. Иска да видя и къщата във военното градче, в която се е надявал да се премести, но късметът му изневерил. И въпреки че става въпрос за елитен и добре обучен полк, успяваме да намерим дупката, която търсим. И то каква дупка — през нея не само че можехме да минем и двамата, ами можехме да прекараме и танк.
Продължаваме да вървим още пет минути и стигаме до градчето, в което живеят шпионите. Сутрин е. Около нас минават намръщени офицери в почивен ден. Времето никак не е ведро. Газим до колене в кал, не вървим, а се пързаляме и непрекъснато си гледаме в краката къде стъпваме.
Вдигам поглед и пред мен се разкрива чудна гледка — като мираж сред неприветливите пететажни сгради се кипри новичък сиво-зелен многоетажен жилищен блок.
— Ето така започна всичко — казва Ринат. — Аз, разбира се, исках апартамент. Наскитал съм се по света. Синът ми расте, а аз съм все някъде на война.
Майорът млъква насред изречението и изведнъж предприема маневра, която ме изненадва. Покрива с длани лицето си и се превива на две, сякаш е прострелян и има нужда да се скрие в окоп. Прошепва ми тихичко да се правим, че не се познаваме. Моли ме да сведа очи и да не размахвам ръце, за да не привличам внимание.
— Но какво има? — питам. — Да не би да сме в засада?