Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
Всички излязоха на палубата, даже Дарма и Морланд.
Вълните напомняха на движещи се планини. Те се удряха с грохот в корпуса на парахода и го тласкаха далеч от първоначално поетия курс.
— Ужасна буря! — каза сър Морланд на Дарма. — Параходът ви ще трябва да се потруди доста, за да излезе от този ад.
— Нима има опасност да потъне? — попита девойката без особено вълнение.
— Засега не. „Владетелят на океана“ не е такъв параход, който би могъл да бъде разрушен от вълните. Но все пак приберете се в каютата си, мис Дарма. Тук е твърде опасно.
— Щом другите не обръщат внимание на тази опасност, защо аз трябва да и обръщам? — запротестира девойката.
— Всички те са стари морски вълци. А вие сте почти дете. Приберете се. Още повече че сега крайцерът се готви да сменя курса си и вълните ще бият по кърмата. Някоя от тях може да наводни палубата.
— Добре. Много съжалявам, че не мога да погледам бурята. Вижте! Какви вълни! Понякога ми се струва, че искат да се съединят над главите ни. Почакайте още малко. Ще се прибера, но нека остана още една минута…
— Мис, вълните вече заливат кърмата.
През цялата нощ „Владетелят на океана“ мъжествено се бори с разярената стихия, без да се отдалечава много от остров Мангалум. Около обяд на следващия ден, когато бурята поутихна, той възстанови маршрута си.
— Да се възползуваме от тези часове на относително спокойствие — каза Сандокан на Яниш и ТремалНаик, които почти не бяха напускали капитанския мостик. — Бункерите ни са празни и няма да проявим голямо благоразумие, ако посрещнем втория напън на бурята с полуугаснали пещи.
На следващия ден около десет часа сутринта, когато облаците малко се поразпръснаха, на хоризонта се показаха очертанията на планини.
— Мангалум? — попита ТремалНаик, който наблюдаваше с бинокъл хоризонта.
— Да — отговори Яниш.
Около обяд параходът влезе в залива. От борда спуснаха парен катер и две големи лодки. Тридесет малайци, въоръжени с пушки и кампиланги, влязоха в тях под командата на Яниш и се отправиха към брега.
Пръв на пясъка скочи Португалеца и попита за губернатора.
— Аз съм, господине — отговори старец в окъсани дрехи, били някога блестяща униформа на барабанчик от английската гвардия, — много се радвам да видя капитан на нейно величество, нашата милостива покровителка.
— Кралицата на Англия? — засмя се Яниш. — Тази прекрасна кралица едва ли би споделила чувствата ви… пък и аз не само на нея, но и на цялата Англия плюя.
— Какво говорите, господине! — извика старецът поразен.
— Ние сме свободни хора. Деца на волния Момпрацем.
— Боже! Пиратите на Момпрацем! Чувал съм за вас толкова много, че…
— Толкова по-добре — отговори Яниш.
— Но какво искате от нас? — запита губернаторът разтреперан.
— Англичаните имат тук складове за въглища, нали?
— Да, но въглищата не са наши, а принадлежат на правителството на Великобритания. Без заповед на адмиралтейството аз не мога да се докосна до тях.
— Тази заповед ще получиш със закъснение. А сега с правото на воюващ обявявам всичките английски въглища за моя собственост.
— Но това е грабеж, разбойничество! — извика старецът.
— Ами! — отговори Португалеца. — Войната не познава грабежите. Тя е едно постоянно разбойничество.
И без да обръща повече внимание на протестите му, Яниш се отправи към въглищното депо.
Там въпреки всички очаквания се оказа достатъчно количество въглища, около шестстотин тона. Но пренасянето им на борда на „Владетелят на океана“ беше наистина трудно и изискваше много време.
Докато екипажът на парахода се занимаваше с товаренето на въглищата, Яниш поиска с аргумента на пушките петдесет кози и още толкова свини, за да попълни запасите на парахода.
Човек трябваше да види изражението на стареца губернатор, когато, след като преброи доставените животни, Яниш извади портфейла си и издаде чек за петстотин фунта стерлинги.
— Какво е това? За какво? — учуди се губернаторът.
— Скъпи! — прекъсна го Яниш. — Вие като че ли ни взехте за разбойници. Ние сме обявили война на Англия и затова вземаме въглищата, без да платим за тях нито пара. Но козите и свинете са ваша лична собственост и ви ги заплащаме. Освен това се надявам, че ви плащаме така, както едва ли би ви заплатил някой английски капитан.
Товаренето на въглищата продължаваше с трескава бързина. Работата не беше прекратена и през нощта. На сутринта се разбра, че в бункерите са натоварени повече от половината въглища, но и на брега оставаше порядъчно количество, така че пътниците разполагаха с достатъчно време да посетят скалите на Мангалум и да организират малък лов на птици.