Кланът на пещерната мечка
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Даскалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кланът на пещерната мечка». Краткое содержание книги:
Откакто се нанесоха в пещерата, Креб почти цял ден прекарваше времето си с Айла, като се опитваше да я научи на техния език. Тя усвояваше бързо елементарните думи, които обикновено доста затрудняваха децата в Клана, но сложната им система от жестове и знаци не бе по силите и. Опитал се бе да и обясни значението на жестовете, но нито тя, нито той имаха обща основа в начина си на общуване, а и нямаше кой да им превежда и обяснява. Старецът видя голям зор, но не можа да измисли как да я накара да разбере значението им. Айла бе също толкова обезкуражена.
Чувстваше, че нещо и липсва и копнееше да може да общува по-свободно, не само с няколкото познати и думи. Очевидно бе, че хората от Клана разбираха повече от елементарните слова, но тя просто не знаеше как става това. Проблемът бе в това, че тя изобщо не обръщаше внимание на знаците с ръце. За нея те бяха случайни движения, а не целенасочени жестове. Тя просто не бе успяла да схване самата идея за общуване със знаци. Дори не и бе хрумвала възможността от подобно нещо, то се намираше извън пределите на опита.
Креб бе започнал да предугажда затрудненията и макар че за него бе трудно да повярва. „Сигурно е така, защото не знае, че жестовете значат нещо“, мислеше си той.
— Айла! — извика Креб и повика момичето. „В това трябва да е бедата“, мислеше си той, докато вървяха по пътечката край блесналия поток. „Или пък не е достатъчно схватлива да разбере езика“. Наблюденията му не показваха да и липсва интелект, макар че бе толкова различна. „Но пък разбира елементарните жестове“. Допускаше, че само трябва да им отдели повечко време.
Тревата и шубраците бяха утъпкани от множеството нозе, отиващи на лов — да берат и да ловят риба, и по най-безпрепятствения път се бе образувала пътечка. Стигнаха до любимото място на стареца — открита поляна недалеч от огромен, листат дъб, чиито показали се на повърхността корени предлагаха сенчесто, високо място за сядане и за него бе по-лесно да се отпусне там, отколкото да приседне на земята. Като начало на урока той посочи дървото с тоягата си.
— Дъб — бързо отговори Айла. Креб кимна одобрително, после посочи с тоягата си потока. — Вода — рече момичето. Старецът кимна отново, после направи движение с ръка и повтори думата. Съчетанието от жест и дума означаваха течащата вода, река. — Вода ли? — неуверено повтори момичето, озадачено защо я пита отново, след като бе показал, че думата е вярна. Дълбоко в нея се зароди чувството на безпомощност. Пак се повтаряше същото, знаеше, че той иска нещо повече, но не го разбираше. Креб поклати глава — не ставаше. Многократно бе провеждал тези упражнения с детето. Опита пак, като посочи нозете и.
— Крака — рече Айла.
— Да — кимна магът. „Трябва някак си да я накарам да вижда и да чува едновременно“, мислеше си той. Стана на крака, хвана я за ръка и направи няколко крачки с нея, без да си взима тоягата. Направи знак и изрече думата „Крака“. „Ходещи крака, ходене“ бе смисълът, който се опитваше да и предаде. Тя напрегнато се заслуша, като се опитваше да чуе дали не е пропуснала нещо в тона му.
— Крака… — рече детето, поправяйки, сигурна, че не този отговор чакаше той.
— Не, не, не! Ходене! Ходещи крака! — повтори той пак, като я гледаше право в очите и подчертаваше жеста си. Пак я разходи, като сочеше краката и, отчаял се, че някога ще се научи.
Айла усети сълзи да напират в очите и. Крака! Крака! Сигурна бе, че това е думата, но защо той клатеше отрицателно глава? „Защо ли не престане да размахва ръка пред лицето ми така? Какво лошо съм сторила?“
Старецът пак я разходи, посочи и нозете, направи жест с ръка и каза думата. Тя се спря и го наблюдаваше. Направи пак движението, като така го подчерта, че едва ли не значеше вече нещо друго и повтори думата. Бе се привел и я гледаше право в очите, като правеше жеста право пред погледа и. Жест и дума. Жест, дума.
„Какво ли иска? Какво трябва да направя?“ Искаше и се да го разбира. Знаеше, че се опитва да и каже нещо. „Какво ми е замахал с ръка“, питаше се тя.
И тогава едно хрумване просто и проблесна. Ръката! Той все си движеше ръката. Неуверено вдигна глава.
— Да, да! Това е! — почти крещеше одобрително кимане на Креб. — Направи знак! Ходещи! Ходещи крака повтори той.
С напиращо разбиране тя проследи движението му, после се опита да го имитира. Креб казваше „да“! Ето какво е искал! Движението! Иска да направя същото движение.