Цивилна кампания

Не беше предполагала, че лорд Воркосиган е от онези стари вори, които замерят прислугата си с ботуши при всяко опущение, но Пим наистина изглеждаше притеснен, така че кой знае? Огледа се и установи, че лорд Марк се е облегнал назад, допрял е пръстите на двете си ръце и я наблюдава любопитно.

— Пристъпи… — повтори подканящо той.

Тя го зяпна на свой ред, без да има и най-малка представа за какво я пита.

— От тях има ужасен махмурлук на следващия ден, нали знаете.

— Бях разбрал, че са го излекували. Не е ли така?

— Излекували? Не, поне ако съдя от пристъпа, на който присъствах. Но можел да ги контролира, според думите му.

Очите му се присвиха.

— И, ъъ… къде наблюдавахте въпросното представление?

— Пристъпа ли? Но пода на гостната ми, ако трябва да бъдем точни. В стария ми апартамент на Комар — почувства се длъжна да обясни тя при погледа, който й хвърли лорд Марк. — Запознахме се, докато той работеше по последния си случай там.

— Явно. — Огледа я от главата до петите, като задържа очи на вдовишкото й облекло. Какъв ли… разбор й правеше?

— Има едно малко устройство като слушалки, което са му направили лекарите и което отключва като спусък пристъпите по негов избор. — Зачуди се дали снощният е бил предизвикан, или пак е изчакал твърде дълго и е трябвало да изтърпи по-тежкия, спонтанен вариант. Твърдеше, че си е взел поука, но…

— Пропуснал е да ме уведоми за всичките тези подробности, кой знае защо — промърмори лорд Марк. Една странно лишена от веселие усмивка прекоси лицето му и изчезна също толкова бързо. — А обясни ли ви как се е сдобил с пристъпите?

Вниманието, с което я следеше, ставаше все по-настойчиво. Екатерин затърси трескаво правилното равновесие между истината и дискретността.

— Страничен ефект при криосъживяване, така ми каза. Веднъж видях белезите от иглената граната по гърдите му. Има късмет, че е жив.

— Хм. А дали е споменал и факта, че по времето, когато се сблъска с гранатата, се опитваше да спаси нещастния ми задник?

— Не… — Тя се поколеба, защото не знаеше как точно да тълкува предизвикателно вирнатата му брадичка. — Мисля, че няма право да говори свободно за своята… своята бивша кариера.

Той се усмихна бегло и потропа с пръсти по комтаблото.

— Брат ми има лошия навик да редактира действителността във версия, която най-добре да пасне на публиката му, ако разбирате какво искам да кажа.

Екатерин разбираше защо лорд Воркосиган мрази да показва каквато и да било слабост. Дали лорд Марк се беше разсърдил за нещо? Защо? Трескаво затърси някаква по-неутрална тема на разговор.

— Значи го наричате брат, а не първообраз?

— Зависи от настроението ми.

В този момент обектът на разговора им пристигна и това сложи край на темата. Лорд Воркосиган беше с един от хубавите си сиви костюми и с лъснати полуботуши, косата му беше гладко вчесана и все още влажна, а лекият аромат на одеколона му се подсилваше от затоплената му от душа кожа. Това спретнато впечатление за сутрешна енергия за съжаление се разваляше от сивкавото му лице и подпухналите му очи, така че общият ефект напомняше на труп, който е бил съживен и наконтен като за парти. Той успя да прати една мъртвешка усмивка на Екатерин и един подозрителен поглед с присвити очи към клонирания си брат, после се настани вдървено в един фотьойл помежду им и каза: