Храмът на Хор
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на Хор». Краткое содержание книги:
Британецът Пол Дохърти, професионален историк и ерудит в областта на египтологията, чрез екзотичните си сюжети увлекателно пресъздава една от най-непознатите вълнуващи епохи от историята на древен Египет.
На власт са фараоните на Новото царство (XVI–XI в. пр.Хр.), а дъщерята на великия Тутмос I — Хатусу се бори за надмощие. В „Храмът на Хор“, втората част на поредицата „Египетски загадки“, кълбото на политическата конспирация отново трябва да бъде разплетено от египетския Шерлок Холмс — съдията Амеротке. В Тива, столицата на могъщото египетско царство, един след друг гинат учени, звездобройци, жреци, архивари и техните слуги. Кървавите екзекуции заплашват да пометат крехката хегемония на владетелката Хатусу. Някой всячески се мъчи да дискредитира еманципираната фараонка. А тронът й и без това се клати заради несъгласието на догматичната аристокрация Египет да бъде управляван от жена. Хатусу всъщност е антична феминистка — тя протяга ръце към короната не от себична алчност, а за да защити достойнството си на фараонска дъщеря и да докаже космогоничната си предопределеност да седне на трона. „Храмът на Хор“ със сигурност ще задоволи претенциите на ценителите на изисканото криминале в стил Конан Дойл и Агата Кристи, но без съмнение ще допадне и на феновете на екшъна и зрелищните сюжети.
В книгата има и психология, и мистерия, и каскади, и екзотика, и възмездие. „Египетски загадки“ безспорно има и поучителен ефект: Пол Дохърти доказва, че политическата конспирация е старинно занятие и днешните интриги във върховете на властта по света и у нас си имат своя исторически праобраз.
Амеротке слезе от колесницата. Помогна на кочияша да освободи конете и сам ги разходи наоколо, за да се охладят, преди да влязат във водата. Колесниците бяха подредени в отбранителен кръг с лице към пустинята. Всички насядаха около стъкмения огън от изсушен на слънце тор и отвориха торбичките си. Храната се състоеше само от сушено пъдпъдъче месо, неквасен хляб и пресовано грозде. След като приключиха с вечерята, съдията благодари на войниците за бързината, с която го бяха ескортирали дотук. После отклони предложението на командира да го придружи и излезе от оазиса сам. Тръгна към мрачните гранитни блокове на ужасния лабиринт. Спомняше си добре какво пишеше в хрониката, на която бе попаднал в библиотеката. Лабиринтът наистина бе огромен — в спускащия се здрач трудно се виждаше далечният му край. Приличаше на гигантска купчина безредно разхвърляни детски блокчета. Със залязването на слънцето беше излязъл студен вятър. Амеротке вдигна тюрбана, закри устата си и продължи напред. Входът на лабиринта зееше заплашително като отвор на тъмна пещера. Съдията усети, че го побиват тръпки. Залата на подземния свят наистина беше злокобно място. Амеротке извади от бойния си колан малко кълбо червена прежда. Пусна края й на земята и влезе бавно, като развиваше кълбото след себе си. Край него се спусна зловеща тъмнина. Той спря и вдигна поглед към небето. От двете му страни се издигаха черни гранитни блокове, а под краката му проскърцваше твърдият чакъл. Лабиринтът сякаш бе жив и играеше номера — тъкмо Амеротке си мислеше, че върви право напред, и изведнъж се оказваше, че проходът се разделя на две в различни посоки. Гранитните блокове бяха подредени един върху друг на височина най-малко два човешки ръста. Съдията ги докосна — по гладката им повърхност трудно можеше да се намери опора за нозете. Ако някой се изгубеше тук, шансовете му да се изкатери по тях, за да се измъкне или да повика помощ, биха били съвсем нищожни. Понякога проходът се стесняваше толкова, че раменете му се опираха в двете страни и той трябваше да се извърта настрани, за да продължи. На други места можеше да разпери и двете си ръце, без да докосне блоковете.
Безпокойството му се усили. Дали мрачните сенки и мъгливите форми не бяха душите на загиналите тук хора? Сякаш чуваше човешки шепот и плач, но това беше само вятърът, който свиреше през пукнатините. Веднъж попадна на купчина белеещи се в мрака кости и счупен череп. Спря и се ослуша. Звуците откъм бивака в оазиса вече не се чуваха. Пресметна, че е в лабиринта от съвсем кратко време, но нервите му вече бяха опънати докрай. Амеротке продължи напред и с изненада откри, че на места земята под краката му изненадващо се променя — той стъпваше ту по твърд чакъл, ту по фин пясък, на места имаше плодородна пръст, а другаде — масивни камъни, сякаш останали от основите на крепостта, която в миналото се е издигала тук. Някъде се виждаха и малки пукнатини и Амеротке си спомни, че това място е било разтърсено от голямо земетресение. Обърна се и следвайки червената нишка, тръгна към входа. Имаше чувството, че няма да успее да се върне достатъчно бързо. Дали не го следваше някой? Сякаш в сенките се криеше нещо зло и се готвеше да го нападне. Съдията изскочи навън задъхан, мокър от пот. Войникът с факла пред входа също въздъхна с облекчение и се втурна към него.
— Господарю, повече не правете такива неща! — сграбчи го за ръката и почти го издърпа от лабиринта. — Господарят Омендап ще ми отсече главата, ако нещо ви се случи…
— Знам, знам — извини се Амеротке. Погледна навътре в тъмния проход: — Повярвайте ми, ако имах някакво влияние в Дома на милион години, щях да помоля божествената Хатусу за една услуга: да разруши това място.
Върнаха се в оазиса. Вече се беше стъмнило съвсем. Останалите войници се бяха събрали около огъня. Един стоеше на пост край колесниците и се взираше тревожно в тъмнината.
— Какво има? — загрижено попита съдията.
— Не съм много сигурен — отвърна командирът, — но може да имаме проблеми. Един от хората ми забелязал, че зад дюните се спотайват пет-шест скитници от пустинята.