Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Техни бяха проклетите бегълци в края на краищата. И можеха да си ги хванат, с благословията на Блудния.
Миг след това падна като покосена от оглушителния удар, който раздра форта.
К’риснан Вентрала изкрещя, плъзна се по пода и се натресе в стената, пометен от огромна смразяваща сила, която го клъвна като врана, разкъсваща подут труп. Собствената му магия се беше отдръпнала с ужас, свила се беше на разтреперано кълбо дълбоко в гърдите му — сондирала беше приближаващата се сила, опитвала се беше да получи някакъв контакт. А след това Вентрала — и цялата закипяла в него мощ — бяха отрязани.
След миг стената на укреплението се взриви.
Атри-Преда Хайенар излезе от главната сграда и залитна. Дворът на укреплението бе истински хаос. Стената между двата бастиона към горната част на прохода беше разбита, ударът беше разхвърлял грамадни камъни и зидария. И освен това зидът гореше — черни съскащи пламъци, които сякаш поглъщаха камъка, кипяха яростно и връхлитаха върху отломките.
Сред руините бяха нападали тела, а в конюшните — задната стена на сградата опасно се беше килнала навътре — цвилеха в ужас коне, сякаш нещо ги изяждаше живи. И над всичко това летяха рояци ортени, кацаха върху падналите войници и там, където се струпваха, кожата изчезваше сдъвкана и малките люспести твари се заравяха алчно в превърналото се на каша месо.
През облаците прах в пролома прекрачи висока фигура, с два извадени меча.
Белокожа, с пурпурни очи.
„Блудния да ме вземе… омръзнало му е да бяга… Бялата врана…“
Откъм войнишките помещения се появиха десетина Тайст Едур. Тежките им копия полетяха през двора към страховития воин.
Той ги отби всичките, едно след друго, и с всеки трясък на прът в остриетата мечовете пееха; накрая сякаш хор от вещаещи смърт гласове изпълни въздуха.
Хайенар се обърна към двайсетина от своите ледерии и кресна:
— Отстъпвай! — И заразмахва ръце като обезумяла. — Бягайте, глупаци проклети!
Те сякаш чакаха точно това — пръснаха се в безреден бяг и побягнаха към долната порта.
Един от Тайст Едур й ревна:
— Какво правите! К’риснан идва! Той ще смаже този комар като…
— Когато го направи — изръмжа тя, докато отстъпваше, — ще се прегрупираме с радост!
Едурът извади късия си меч.
— Призови ги на бой, Атри-Преда — или ще те посека на място!
Тя се поколеба.
Вдясно от тях друг Тайст Едур се беше втурнал срещу Бялата врана.
Мечовете завиха, звук, пълен с такова ликуване, че кръвта на Хайенар се обърна на лед. Тя поклати глава и загледа, също като воина, който я беше заплашил, как Бялата врана сече пътя си през воините меруди сред вихрушка от посечени крайници, търкалящи се от раменете глави и разпарящи гърди и кореми сечове.
— Атри-Преда! Атакувайте го, проклети да сте! — викна едурът.
Тя го изгледа накриво и изръмжа:
— Къде е вашият К’риснан? Къде е той?
Вентрала изпълзя в най-отдалечения от пожара ъгъл на стаята. Безсмислени слова се лееха от олигавената му уста. Силата му беше избягала. Изоставила го беше тук, в тази проклета стая. Не беше честно. Направил беше всичко, което се искаше от него. Предал беше своята плът и кръв, сърцето си и костите си, всичко на Ханан Мосаг.
Имаше обещание, обещание за спасение, за неописуемо големи награди за верността му — веднага щом омразният най-млад син на Томад Сенгар бъде смъкнат от трона. Трябваше да проследят Феар Сенгар, предателя, изменника, и когато го хванеха, не Рулад щеше да се усмихва доволно. Не, глупакът Рулад нищо не знаеше за това. Играта беше на Ханан Мосаг, магьосника, чийто трон бяха заграбили. И Ханан бе този, който, с Феар Сенгар в ръцете си — и с роба, Удинаас — щеше да се домогне до своето възмездие.
Императорът трябваше да бъде оголен. Всяко познато лице — изкривено в маска на измяна. Оголен, да, докато не остане съвсем сам. Изолиран в собствената си лудост.
Само тогава…
Вентрала замръзна, присвит плътно като ембрион, защото към него плисна тих смях… от стаята му!
— Бедничкият К’риснан — измърмори гласът. — Нямаше си представа, че този бледокож крал на ортените ще се обърне срещу тебе, този бродник из бойни полета. Пътят му е река от кръв, жалък глупако и… о! Виж! Търпението му, сдържаността му — всичко свърши!
Дух, тук с него, шепнещ безумия.