Ръкописът на Шопен

— Ауу — извика Шарлот виновно.

Сестрата нямаше как да знае, че Джак всъщност я пази от убиеца, който можеше да дойде да ги търси тук.

— Всички момичета си паднаха по него, но аз не се поддавам на чара му — ухили се сестрата.

— Невъзможно — отвърна Перес усмихнато.

Шарлот се почувства в безопасност сега, когато слънцето грееше и бе научила, че баща й е добре. Цялата болница се събуждаше и в коридора ставаше все по-шумно.

— Джак — каза тя. — Защо не отидеш да закусиш? Почини си малко.

— Не, добре съм — възрази той, но сестрата го побутна към вратата.

— Хайде, тръгвай. Трябва да оправя жена ти, така че бездруго ще те изритам от стаята.

— Да. Тръгвай, моля те — каза Шарлот. — Иди хапни нещо.

Джак кимна, после изгледа сестрата развеселено.

— Дай си ми телефона, Рачет.

— Когато се върнеш.

— Ама трябва да звънна на някои хора.

— Изчезвай!

— Слушам! — Перес козирува и излезе.

— Е, как си? — попита сестрата.

Имаше симпатично месесто лице и живи сини очи, носът й бе покрит с лунички. Носеше твърдата си червеникава коса на старомодно дълга опашка.

— Добре.

Шарлот не възнамеряваше да разкрива чувствата си пред непознати. Сестрата взе дигитален термометър от количката и каза:

— Отваряй устата.

Шарлот се подчини и лапна термометъра.

— Спа спокойно и май нямаш температура — каза сестрата. — Но трябва да проверя, нали така?

Термометърът бипна, сестрата го извади, погледна го и го сложи на количката.

— Добре си.

— Чудесно. Това ли трябваше да провериш?

— Не, просто исках да останем насаме за момент — отговори сестрата, докато усукваше маншета на апарата за кръвно около ръката й. — Да те питам как се чувстваш. Имам предвид емоционално. Знам, че ти е тежко. Аз самата пометнах веднъж.

„Пометнах…“

— Ще го преживееш, уверявам те. Трябва ти само малко време — каза сестрата.

— Извинете ни, дами — обади се глас откъм вратата.

Влезе лекар, придружен от двама стажанти.

— Подранил си, докторе — каза сестрата. Усмивката й бързо се стопи.

— Нашето оръжие е изненадата — отвърна лекарят, а младите стажанти се засмяха.

— Моля те, престани с дивотиите на „Монти Пайтън“ — изохка сестрата, завъртя очи и свали апарата за кръвно. — Не мога да ги понасям!

— Можеш, можеш — каза лекарят и се приближи усмихнато до леглото.

— Приготви се да се смееш насила, госпожо Перес — каза сестрата и потупа Шарлот по ръката. — Те са мъже и ще повярват на преструвката ти. О, щях да забравя. Ето ти телефона на мъжа ти. — И й подаде мобифона.

— Благодаря — отвърна Шарлот.

Не беше виждала този телефон. Джак сигурно го бе купил наскоро.

— Аз съм доктор Леман, а това са стажантите ми. Но не се налага да ви съобщавам имената им — каза лекарят, щом сестрата излезе. — Мислете си за тях като за Пейлин и Джилиам, а за мен — като за Джон Клийз17.