Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Той спираше и стреляше, сетне прибягваше към тях и отново откриваше огън.
Жената забеляза люк на покрива и се опита да го отвори. Напразно.
— По дяволите! — изруга тя. — Залепено е от боята… Давайте след мен!
И излезе от прикритието, за да хукне самоубийствено, както се стори на Ник, по коридора. Убиецът зад тях спря и се опита да подобри качеството на огъня. Сега Ник видя оръжието му — беше узи. Без да се колебае, Брайсън стреля в преследвача — един път, два… на третия ударникът чукна на празно. Край на патроните.
Но онзи се свлече на земята, до него оръжието изтропа с металически звук. Брайсън реши, че е мъртъв.
Жената се обърна и за миг прецени случилото се. Погледна Ник с нещо като мимолетна благодарност, но замълча. Брайсън затича и я догони.
За момента бяха в безопасност. Тя търсеше нещо по стената вдясно и след малко го намери — по средата на двойка носещи колони. Бе отвор, колкото да мине човек, а над него имаше напречен лост. Жената се хвана за лоста с две ръце и сръчно скочи в дупката с краката напред. Брайсън повтори упражнението доста по-несръчно — не че бе в по-лоша физическа форма, а просто не познаваше кораба като нея — и се намери в подобно на куб помещение с нисък таван. Тук бе пълен мрак — единствената светлина, ако можеше да бъде наречена така, идваше от отвора, през който бяха влезли. След като очите му привикнаха с мрака, видя, че на отсрещната стена зее подобна дупка, водеща в същия тип помещение, последвано от същото, и така, докъдето стигаше погледът му. Може би до самия край на кораба. Жената не се обърна, а скочи в отвора както и преди — с ръце на лоста, и се скри в мрака. Ник направи същото и щом стъпи до нея, тя прошепна:
— Шшшт, слушайте!
Някъде далеч отзад тупуркаха стъпки. Изглежда от тунела, откъдето бяха дошли самите те, но и нейде отгоре също. Приближаваха се поне пет-шест души.
— Сигурно са намерили убития — заговори тя бързо, приглушено. — От което са разбрали, че сте въоръжен, че вероятно стреляте добре, професионално.
Говореше английски отлично, само акцентът я издаваше леко.
— Макар че това е очевидно, нали? Щом сте оцелели досега. Знаят още, че не сте — впрочем, че не сме — далеч. Имате ли друго оръжие?
— Откъде? — поклати глава той. — А на това свършиха патроните.
— Лошо — замисли се тя. — И без това са много повече от нас. Имат сили да организират масова потеря, да претърсят всеки коридор, всяко ъгълче. А и както виждате, разполагат с най-сериозно оръжие.
— На кораба има оръжие колкото искате — отбеляза Ник. — На какво разстояние сме от кутийките?
— Какви кутийки?
— Ами контейнерите.
Зъбите й се мярнаха в полумрака в нещо като усмивка.
— О, да. Не сме много далеч. Но не зная къде какво има.
— Е, ще се наложи да потърсим. Ще трябва ли да се връщаме в онзи коридор?
— Не. Недалеч от тук ще излезем на пряк път. Знам едни люкове — те са на пода. Но по кой от тях е най-краткият път и как ще се спуснем без светлина, представа си нямам.
Брайсън бръкна в джоба, извади кутия кибрит. Запали клечка и малкото помещение се озари от мижава кехлибарена светлина. Пристъпи към следващия отвор, течението загаси клечката и той запали друга.
Минаха през още две помещения по същия начин и стигнаха до люковете. Отпред вървеше тя и Ник сметна за правилно да й даде кибрита.
— Ето тук. Сега внимателно… има метална стълба.
И потъна в една от тъмните дупки. В същия миг гласовете на преследвачите прозвучаха съвсем близо, лъчът на мощен фенер проблясна през отворите в стената и за малко да освети Ник. Той веднага залегна и като змия се шмугна в дупката. Но лъчът упорито продължаваше да се върти из тясното горно помещение. Странно нещо — алармите продължаваха да вият, но ушите му някак си привикнаха с тази натрапчива дандания и Брайсън започна да долавя и различни други, странични шумове.
Сега затаи дъх и изобщо спря да диша. Лъчът обиколи помещението още веднъж и се спря на отвора. Бяха ги засекли! Сърцето му заби така силно, че ушите му забучаха. Сетне лъчът се отмести и след малко съвсем изчезна. Тежки стъпки забумтяха някъде наблизо и нечий глас каза:
— Тук няма никой!
Ник изчака минута преди да започне да слиза. Видя му се цяла вечност. Сетне опипа с ръце и крака всичко наоколо и бавно тръгна надолу. Струваше му се, че е минал поне хиляда стъпала, но всъщност бяха далеч по-малко. Накрая стъпи на нещо като под и там го чакаше русокосата. Имаха само една възможност — да продължат по тесен и нисък хоризонтален тунел, който миришеше гадно на отпадъчна вода. Тук в никакъв случай не можеха да се движат изправени. Някъде далече, доста далече се чуваше тропот и гласове, но думи не можеха да различат. Жената тръгна отпред на четири крака и Ник я последва в същия стил. След малко тунелът зави вляво и ги доведе до друга вертикална стълба, този път водеща нагоре. След около двадесетина стъпала излязоха в коридор. Спътничката на Ник запали клечка и освети стените — бяха ръждиви и доста високи. След около минутка и двамата разбраха, че всъщност се намират по средата на два контейнера. Тук видимо имаше много от тях, подредени в безкрайни редици.