Кресчендо

Но беше станало точно така. Споменът беше жив, верен и напълно реален.

Съдейки по реакцията ми, Пач разбра, че каквото и да бях видяла, не е било хубаво. Ръцете му обърнаха раменете ми и той наведе глава назад, загледан към тавана.

— Какво видя? — тихо попита.

Сърцето ми туптеше оглушително помежду ни.

— Ти целуна Марси — отвърнах и силно захапах устната си, за да възпра напиращите сълзи.

Той прокара ръце по лицето си, после стисна носа си.

— Кажи ми, че това е някаква извратена игра със съзнанието ми. Кажи ми, че е номер. Кажи ми, че тя те държи с нещо и че ти нямаш избор и трябва да бъдеш с нея.

— Сложно е.

— Не — поклатих глава. — Не ми казвай, че е сложно. Вече нищо не е сложно — не и след всичко, което преживяхме. Какво изобщо се надяваш да получиш от връзката си с нея?

Очите му се стрелнаха към моите.

— Не и любов.

Отвътре ме разяждаше ревност. Всички парченца се сглобиха и аз внезапно осъзнах. Да бъде с Марси за него беше евтино удовлетворение. Самозадоволяване. Той наистина ни възприемаше като завоевания. Беше играч. Всяко момиче криеше ново предизвикателство, кратка връзка, която да разшири хоризонта му. Търсеше успех в изкуството на прелъстяването. Пет пари не даваше за средата или за края на историята — само за началото. И аз точно като останалите момичета бях допуснала огромната грешка да се влюбя в него. И в мига, в който го сторих, той избяга. Е, нямаше защо да се притеснява, че Марси ще му се обясни в любов. Тя обичаше само себе си.

— Повдига ми се от теб! — Гласът ми потрепери обвинително.

Пач коленичи, облегнал лакти на коленете си и заровил ръце в дланите си.

— Не дойдох тук, за да ти причиня болка.

— А защо дойде? За да се позабавляваш зад гърба на архангелите? — Не изчаках отговора му. Вдигнах ръка към шията си и дръпнах силно сребърната верижка, която ми беше дал преди няколко дни. Тя така се вряза в тила ми, че би трябвало да се свъся от болка, но вече страдах прекалено силно, за да забележа и тази дреболия. Трябваше да му върна верижката още когато скъсах с него, но едва сега разбирах, че явно все още не се бях отказала от надеждата. Все още вярвах в нас. Бях се вкопчила в убеждението, че има начин да се споразумея със звездите и те да ми върнат Пач. Каква загуба на време!

Хвърлих верижката към него.

— И си искам пръстена.

Тъмните му очи се впериха в мен за още един миг, после той се наведе и си вдигна ризата.

— Няма.

— Как така няма? Върни ми го!

— Ти го даде на мен — каза той тихо, но внимателно.

— Е, промених си мнението. — Лицето ми почервеня, цялото ми тяло пламна от гняв. Щеше да задържи пръстена, понеже знаеше колко много означава той за мен. Щеше да го задържи, защото макар да се беше издигнал до ангел пазител, душата му беше точно толкова черна, както и в деня, когато се запознахме. А най-голямата ми грешка беше, че заблудено вярвах в обратното.

— Дадох ти го, когато бях достатъчно глупава да си мисля, че те обичам! — Протегнах ръка. — Върни ми го.

Мисълта да изгубя пръстена на татко беше непоносима. Той не го заслужаваше. Не заслужаваше да задържи единствения ми осезаем спомен за истинската обич.