Лъжи
- Автор: Найт Али
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лъжи». Краткое содержание книги:
Възможно ли е напълно да опознаеш някого?
Можеш ли безпрекословно да се довериш?
Как ще реагираш, ако откриеш, че един от най-близките ти хора е убиец?
Кейт Форман се радва на чудесно семейство, прекрасен съпруг и финансова обезпеченост.
Но една нощ съпругът й Пол се прибира пиян и изцапан с кръв. На следващия ден твърди, че е блъснал куче.
Когато една от колежките на Пол е открита мъртва, у Кейт назряват подозрения, които могат да съсипят добре уредения й живот. Да сподели с полицията е най-логичното решение, но би ли могла да предаде бащата на децата си?
Съмненията я тласкат към отчаяно търсене на истината. Лъжите и манипулациите я водят в различни посоки и към различни заподозрени. А най-страшният въпрос, на който Кейт трябва да си отговори, е дали изобщо познава съпруга си.
Али Найт достига до изненадващи психологически прозрения и майсторски разкрива страховете и дилемите на една жена, поставена в екстремна ситуация. Интригуващият и оригинален сюжет се допълва от модерен език и стил. Найт е работила като журналист и редактор в BBC и авторитетните вестници „Гардиън“ и „Обзървър“.
— Тогава се извинявам. Честна дума, не съзнавах, че действията ми ще бъдат изтълкувани така. Нямам скрити мотиви. През повечето време говорим по телефона за работа. Разказвам му кои са интересните и предприемчиви хора и клюки, които съм чула в тоалетните на нощни клубове. Пол ми разказва пикантни истории за телевизията, някои от които са полезни за блога ми. — Втренчваме се една в друга. — Знам, че ти е казал, не се преструвай.
Не отговарям, защото тя е права. Елоуид не само се навърта около знаменитости на представяния на книги и откривания на хотели, но лансира кариерата си с режисирани, усмихнати снимки, направени от акредитирани фотографи. Тя се променя с времето и се приспособява към по-безмилостния и безскрупулен глад за пиперливи клюки за знаменитости. Поддържа клюкарски блог без задръжки и ограничения, където вървят пикантни, нецензурни истории. Блогът е анонимен и тя иска да си остане такъв.
Отпивам голяма глътка чай.
— Обсъждали ли сте взаимоотношенията между теб и мен с него?
— Малко.
Очаквам да ме прониже острие на ревност, но не усещам нищо.
— Той каза, че е пацифист към взаимоотношенията — добавя Елоуид.
— Какво означава това, по дяволите?
Тя се кикоти.
— Мисля, че иска всички да се разбират.
— Радвам се, че е запазил тези изрази за теб, иначе отдавна нямаше да сме женени.
Тя се смее.
— О, Кейт, колко си недоверчива… Трябва да внимавам. Не искам неволно да те обидя. — Вдига ръка в жест да спра. — Цената на терапевтичните методологии е безбожна.
— Престани. Чаша чай и разговор обикновено вършат същата работа.
Двете се усмихваме.
— А в моята професия — коктейл „Белини“ на палубата на яхта.
Елоуид взима празните ни чаши и ги слага на кухненския си плот „Кориан“.
За пръв път от десет години стомахът ми се свива в компанията й. Облягам се назад на учудващо удобния бял пластмасов кухненски стол. Тя бръсва някакви въображаеми трохи от масата. Поглеждам чашите на плота — още по-бяло върху бяло. Елоуид ги е поставила така, че ръбовете им се докосват, а дръжките им са обърнати навън, и е закрепила чаената лъжичка отгоре. Някои хора получават добри пари, за да нарекат човек, който живее така, като страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство, но според мен тя просто е адски подредена. Оглеждам безупречно чистото кухненско пространство и си мисля за колко кратко време ще бъде съсипано от децата ми.
— Как е Лекс? — пита тя. — Ако някой се нуждае от терапия, това е той.
— Защо го казваш?
— Ами, Лекс е ужасно мотивиран, навит е като пружина.
Кимам разсеяно и гледам чашите.
— Ако нещата не вървят така, както той иска, много се ядосва — продължава Елоуид. — Мисля, че има проблеми с гнева, които трябва да бъдат…
Чашите. Нещо ме безпокои, но не се сещам какво. Чашите и закрепената върху тях лъжичка представляват малка бяла скулптура. Приличат на картина. Виждала съм този мотив някъде…
— Гневът обикновено се засилва, когато човек остарява… Кейт?
Скачам и белият пластмасов стол пада на пода.
— Ти си била в дома ми.
— Какво?
— Била си в дома ми! — Сграбчвам я за ръката и стискам. Виждала съм чашите и поставената върху тях лъжичка върху моя плот у дома. Кога беше това? Преди месец?
Два? Три? Сложих плик от „Сейнсбъри“ до тях и лъжичката падна и изтрака на пода.
Елоуид е била в кухнята ми. Къде другаде в дома ми е нахлула? Открила съм в гнездото си кукувица, която е преминала границите.
Гневът ми, че съм била измамена толкова лесно, избухва.
— Пусни ме!
Дръпвам ръката й и едва не я повалям върху масата.
— Повръща ми се от теб, бръщолевеща психо щуротии…
— Не е каквото мислиш…
— Стой далеч от мъжа ми и да не си посмяла да се приближиш до децата ми или, кълна се, ще те убия!
— Кейт, исках само да бъдем приятелки…
— Приятелки! Приятелите се доверяват! Поддържат се и не се промъкват в дома ти, когато не си там. Вече няма да ти казвам нищо!
Тя се разплаква и мисля, че може би е от болката в ръката, която й причинявам.
— Престани!
Чувам странен звук и осъзнавам, че крещя и дърпам ръката й по-силно. Виждам, че Елоуид е уплашена, и спирам. Ръкавът на елегантната й блуза се е надигнал и над китката й има следи от порезни рани. Бели белези върху съвършената й плът, оградени от пресни шевове.