Лъжи
- Автор: Найт Али
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лъжи». Краткое содержание книги:
Възможно ли е напълно да опознаеш някого?
Можеш ли безпрекословно да се довериш?
Как ще реагираш, ако откриеш, че един от най-близките ти хора е убиец?
Кейт Форман се радва на чудесно семейство, прекрасен съпруг и финансова обезпеченост.
Но една нощ съпругът й Пол се прибира пиян и изцапан с кръв. На следващия ден твърди, че е блъснал куче.
Когато една от колежките на Пол е открита мъртва, у Кейт назряват подозрения, които могат да съсипят добре уредения й живот. Да сподели с полицията е най-логичното решение, но би ли могла да предаде бащата на децата си?
Съмненията я тласкат към отчаяно търсене на истината. Лъжите и манипулациите я водят в различни посоки и към различни заподозрени. А най-страшният въпрос, на който Кейт трябва да си отговори, е дали изобщо познава съпруга си.
Али Найт достига до изненадващи психологически прозрения и майсторски разкрива страховете и дилемите на една жена, поставена в екстремна ситуация. Интригуващият и оригинален сюжет се допълва от модерен език и стил. Найт е работила като журналист и редактор в BBC и авторитетните вестници „Гардиън“ и „Обзървър“.
— Какво мислиш?
— Че съм била обвита в пашкул и съм живяла в мехур. Не знам кое е реално и кое не.
— Дай си време. Не прави нищо прибързано. Опитай се да намериш категорични доказателства, иначе гониш сенки. Искаш ли още едно? — Тя взима чашата ми.
Мобилният ми телефон звъни за осми път. Пол ме търси отчаяно.
Сърцето ми бие твърде бързо от голямото количество кофеин и аз поклащам глава.
— Трябва да тръгвам.
Джеси кима.
— Имам добра новина. Спечелих поръчката на Рейф Спенсър.
— Фантастично!
— Преди няколко дни бях в огромния му кабинет и направих скици.
— Какво мислиш за него?
— Намирам го за малко страшен и много официален.
Така ли? Наскоро се запознах с него. Приличаше ми на голям котарак с чувство за хумор, което не се забелязва, когато го интервюират по телевизията.
— По дяволите. Може би той купува художника, взимайки част от душата му със себе си. Изглеждаше нервен и сдържан, когато бях там.
— Неотдавна вечерях с него. Рейф Спенсър говори много за детството си, Ирландия и магазина на баща си. Един от най-ранните му спомени за магазина бил как брои пенитата в края на деня.
Джеси поклаща глава.
— Не знам как изтръгваш такива неща от хората. Но ако Спенсър знае нещо, ще го накарам да ми го каже на следващия ни сеанс.
— Е, желая ти успех, Джеси. Той е много важна клечка и страхотен за кариерата ти. — Обличам палтото си и в същия миг на вратата се звъни.
— Кой ли е? — пита тя.
— Тръгвам. Не ме изпращай.
Джеси ме прегръща и долавям познатия мускусен парфюм.
— Пази се. — Тя се вглежда в лицето ми. — И не забравяй — никой не е умрял. — Разридавам се и Джеси ме притиска до себе си. — И все пак Пол е добър човек.
— Довиждане, Адам. Извинявай, че нахлух така.
Той ми отдава чест, докато излизам.
Слизам по стълбите, отварям вратата и виждам Пол да стои навън. Облечен е с тъмен костюм и черно палто и противно на очакванията ми е отпочинал, гладко избръснат и самонадеян, както би се изразила майка ми. Поглежда ме добродушно и маха с ръка на Джеси. Тя не устоява, отвръща на поздрава му и се усмихва.
— Как разбра…
— Тя е най-добрата ти приятелка и беше логично да започна да те търся оттук. Ти не вдигаше телефона си. — Пол е спокоен и не мога да разбера дали говори иронично или не. Тръгваме към колата. — Отидох да я взема рано, за да не я вдигнат. — Той млъква и после добавя: — Децата питат къде си.
При споменаването на Джош и Ава очите ми се напълват със сълзи, но ги преглъщам. Блондинка на високи токчета се обръща, докато минаваме, и оглежда съпруга ми. Той не забелязва. Или може би тя поглежда мен и се чуди какво правя с него. Пол е издокаран в най-хубавия си костюм и изглежда като господар на вселената, а аз съм в обикновените черни дрехи, които навлякох посред нощ. След престоя в килията миризмата на отчаяние и провал е полепнала по мен в оживлението и енергията на началото на работния ден. Жената вероятно се пита какъв ли трик използва Пол, за да ми бие шута.
— Къде да те закарам? — Любезността му е по-лоша от гнева. Сигурно така се държат с лудите. Обзалагам се, че дори господин Рочестър е бил доста предпазлив с психично болната си съпруга.
— На метрото. Оттам ще се прибера вкъщи.
Той кима и потегля.
— Какво каза на Джеси?
Започва се. Небрежен въпрос, за да провери дали съм споделила подозренията си.
Вероятно е сигурен, че не съм казала на друг.
— По-интересно е какво ми каза тя.
— Какво?
— Че си изневерявал на Елоуид.
Пол изругава.
— Мисля, че може би си много по-различен от човека, когото…
— Разбира се, че съм различен! Сега съм на трийсет и девет! Това беше преди повече от десет години. — Той вдига ръце от волана и жестикулира. — Не се гордея с онова, което направих. Ако искаш да се извиня, добре, ще го сторя. Но извънбрачните връзки се случват поради някаква причина. А с теб нямам причини!
— Как да ти вярвам, като не си ми го казвал?
— Защото не е важно. Не засяга теб, а друга.
В мен отново се надига предишното чувство, че Пол ме държи настрана. Мирният договор с бившата му съпруга, връзката, която никога няма да прекъсна. Пак се събужда чувството за измяна.
— Престани да ме гледаш така! — Той завива рязко на ъгъла и настъпва газта. Гърбът ми залепва за облегалката. — Знаеш ли какъв е проблемът ти? Мисля, че не си способна да бъдеш щастлива. Вечно търсиш проблеми, в които да се вкопчиш.