Праскови за кюрето

Събота, 21 август

Върнахме се с попътен вятър, а Розет през цялото време пееше: Бам, бам, БАМ, бам бадда–БАМ. Разбира се, това е песента на майка ми. Розет всъщност не напява думите, но има слуха на баща си. Тупа с крачета и пляска с ръце.

Бам, бам Бам! Бам, бадда–БАМ!

И вятърът се присъединява, листата танцуват във вихъра му. Тази година есента настъпва рано и цветовете вече се променят. Липите се оголват първи и изтръскват конфетите си в небето. Косата на Розет е в почти същия нюанс на златисточервеникавото като падащите листа, които тя тъпче с крачетата си, все едно гаси пламъци.

Туп, туп, туп. Бам, бадда–бам!

Усетих, че Алиса наблюдава иззад притворените капаци на прозорците на къщата. На мен е казала само няколко думи, откакто пристигна, но се държи по-непринудено с Анук и Розет, макар че все още е предпазлива. Захвърлила е хиджаба и носи косата си на две дълги плитки, които направо омагьосват Анук и Розет. Приемаме основното си ядене след залез, за да спазваме Рамазан, но доколкото ми е известно, Алиса не се моли. Гледа телевизия и чете...

Не днес, реших.

Заобиколих къщата и погледнах прасковата на Арманд. Вече дадох плодове на Гийом, на Поату, на Ясмина ал-Джерба, плюс плодова пита на Нарсис и жена му и обещах тарт на Люк Клермон, който ремонтира стария магазин за шоколад, и още един на Жозефин. Въпреки това останаха много праскови, които вятърът сега брули.

– Трябва да оберем прасковите днес – заявих, влизайки в кухнята. – Арманд никога няма да ми прости, ако ги оставя на осите.

– Ура! Прасковено сладко! – провикна се Анук и скочи от канапето.

Усмихнах се. Една от най-умилителните черти на Анук е лекотата, с която преминава от детството към зрялата възраст, от светлина към сянка, като пеперуда, която прехвърча от цвят на цвят, без да си дава сметка за промяната на световете. Днес тя е почти толкова мъничка, колкото беше, когато пристигнахме тук преди години.

Алиса, която ѝ е горе-долу връстничка, вече изглежда много по-голяма от нея. Какво ли си мислят сега родителите ѝ? Защо никой не я търси? И колко време мога да я държа тук, преди новината да се разчуе?

– Познаваше ли Арманд? – попитах. – Беше баба на Люк и моя приятелка. Мисля, че тя щеше да ти допадне. Не всички я харесваха – тя вбесяваше мосю кюрето например, – но имаше добро сърце и Люк много я обичаше. Тя е причината да съм тук. Обещах ѝ да обера прасковите.

Най-сетне по сериозното лице заискри усмивка.

– Прилича на дядо ми – каза Алиса. – И той обича да отглежда разни неща. До къщата има слива. Раждала е само веднъж, но той се грижи за дървото, все едно е единственият му син.

Това беше най-дългата реч, която бях чувала от Алиса. Може би общуването с Анук ѝ беше помогнало да си върне гласа. Усмихна се.

– Искаш ли да ни помогнеш? Ще направим сладко от праскови.

Бам. Сладко. Пам. Бадда–бам! – изтананика Розет, взе една дървена лъжица и я застави да танцува върху масата.

Алиса се заинтригува.

– Сладко от праскови ли?

– Рецептата е много лесна. Вече разполагаме с всичко необходимо. Захар за сладко – това е захар с добавен пектин, за да може сладкото да стегне както трябва, – бакърен съд, буркани, канела... А, да, и праскови, разбира се. – Усмихнах се. – Хайде, помогни ни да наберем плодовете.

Тя се поколеба за миг, после ме последва навън. Беше напълно безопасно – къщата е уединена, а прасковата не се вижда от улицата. Вятърът духаше безмилостно и земята под дървото вече беше покрита с окапали плодове. Оставиш ли ги повече от минута, осите ги нападат, но точно тези праскови са идеални за сладко, а всички заедно събрахме предостатъчно за няма и десет минути.