Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Настъпи тягостна тишина. Думите изглеждаха прекалено обикновени, те сякаш не носеха в себе си своя страшен смисъл.
— Те ще хвърлят в петте парижки гета цялата градска измет, така да се каже, доброволни помощници на благочестивата стража – продължи най-после Слободан. – Заливайки улиците като смрадлива лавина, тази паплач незабавно ще „обърне“ в правата вяра онези, които се огънат и на място ще накълца на кайма последните свободни хора.
В подземието осезателно и мигновено захладня. София зиморничаво сви рамене – изведнъж изчезна странната й младоликост, явно бе, че кръвта вече не я топли добре. Ларошжаклен силно пребледня.
— Струва ми се, че за малцина от вас е тайна, че евроислямът си има телевизия. Само че тя предава за хора оттатък завесата. Тази идея са я взели от времето на Студената война. Но тогава радиосигналите са предавали информация от Запад, скривана от съветските хора, а сега оттук се излъчват рекламни филмчета в стила на агитационната практика на Третия райх. Разни агитки за радостите на новите мюсюлмани, как на красивите момичета им харесва да носят фередже… В свободния свят има любители, които хващат по сателита тази помия и се забавляват с нея. Обаче скоро на телевизионните зрители няма да им е до смях. С камикадзетата ще се движат и телевизионни оператори.
— Да – очите на София бяха придобили цвета на черен лед, на лед от езерото Коцит. – Познавам този стил. Те обичаха да правят това още навремето в Чечня. Смяташе се, че използват видеокамера, за да се отчетат пред господарите си, иначе не биха им платили. Нашите агенти не можеха да проумеят защо зелените тъпаци създават улики срещу самите себе си. Дори не си криеха лицата, докато снимаха какви неща вършат с хората. Отначало, по времето на Елцин, е ясно – заради пълната безнаказаност. Но после, когато вече се разбра, че ги хващат, че установяват самоличността им по тези чудовищни касети… Тогава някои умници се решаваха да рискуват, защото иначе няма да видят пари. Това беше и вярно, и невярно. Пари не би получил оня, който се опита да направи изключение от общоприетата практика. А такава практика бе възникнала само защото те самите почти не можеха да минат без това. Те са истерични честолюбци, всичките са артисти.
Погледът на София се беше замъглил, обърнат навътре, към замръзналия в черния лед спомен, един от многото такива спомени. Не много сполучил актьор, обаче бизнесмен, преуспял в бизнеса на смъртта. В елегантен небесносин халат, с домашни пантофи от крокодилска кожа, вече прострелян в крака, с уголемяващо се върху подплатената коприна петно от кръв, той лазеше по килима, плачеше, унижаваше се пред двайсетгодишното момиче. Той се разкайваше и молеше. Защо не, нали наблизо нямаше видеокамера? Нямаше и свидетели на позора му, ако не броим това, че в дъното на апартамента пищеше неговата любовница, заключена в банята. Интересно, задаваше си по-късно Соня излишния въпрос, ами ако имаше камера? Щеше ли да устиска, щеше ли да може да умре достойно? На подобни въпроси трябва да се отговаря честно и вероятността за това беше не по-малка от двайсет процента. Та нали такъв е техният нравствен критерий: щом никой не е видял – нищо не се е случило. При тях няма угризения на съвестта, те са заместени от желанието да изглеждаш благовидно в очите на околните. Всички тези психологически тънкости Соня Гринберг издирваше няколко години в книгите, пресявайки информацията като през сито на златотърсач, с тази разлика, че онова, което търсеше, съвсем не беше злато. А после, осиротяла, достатъчно осигурена за своеобразните си нужди, тя прекрачи границата, отвъд която омразата се превръща в мъст. Няколко години, още преди да срещне Леонид, тя се опияняваше от ролята си на самотен отмъстител. Той съумя не да я спре – това беше невъзможно, но да я издигне на друго ниво, да я въвлече в общото дело на Съпротивата, делото, което имаше практически смисъл. Именно за това го обичаше. Какво да се прави, тя не умееше да обича просто така.
Колко ли минути мълчаха, всеки потънал в своите мисли. Повече не се налагаше да обсъждат по какъв точно начин телевизионните канали ще разнесат из целия свят кадрите, запечатали и умножили хилядократно как пребитият, обхванат от ужас човек, застанал между съсечения, обезобразен труп на едно дете и още живото тяло на друго, задавяйки се, изтласква като в астматичен пристъп „ашхаду… алла… илахаиллал-лах…“*, а след това, сподирян от одобрителен гръмогласен смях, подкаран с приклад в гърба, вече самият тръгва към чужда къща – „да засвидетелства вярата с кръв“ – и мъчителите му го влачат от праг на праг, докато не се намери гърло за натикания в ръката му нож.