Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Момичето беззвучно произнесе нещо, изкривило нежнорозовите му устни в жестока гримаса. Но ако това не е дванайсетгодишен хулиган, а пълнолетна кафирка, посмяла да препуска в непристоен вид из Париж посред бял ден, тогава значи не става дума за обикновено надраскване на колата заради едната пакост. Ама че дивотия, тогава какво е?
В следващия миг Абдолуахид разбра. Разбра, взрян в криволичещия между колите мотоциклет, след измъкването на който неговият автомобил се оказа притиснат още по-плътно до другата кола, осъзна положението, вгледан в отдалечаващия се гръб с кожено яке, в червената предпазна каска.
Ако имаше такава възможност, автомобилът щеше да се забие в някой стълб. Имамът със сигурност беше превъртял, защото едновременно крещеше силно и се опитваше да примъкне Абдула на мястото си. В тясното пространство на купето изведнъж се развихри странно боричкане. Охраненият имам Абдолуахид, успял все пак да откопчи от волана едната ръка на кльощавия Абдула, се мъчеше в същото време да го метне през себе си и да изпълзи под него на шофьорското място, дори вече беше промушил главата си под хълбока му. Криволичейки, автомобилът закачи фара на застаналата пред него кола. Наоколо гневно натискаха клаксони. Пронизващите механични звуци донякъде заглушаваха неочаквано високите, някак бълбукащи вопли на имама.
Но в следващия миг стана много тихо. Абдула не разбра веднага дали съвсем бе оглушал, или просто беше зашеметен. Опитът на имама да си сменят местата с шофьора се оказа не съвсем безрезултатен. Пробила тавана, „лепката“, както се наричаше на младежки жаргон магнитното устройство за локално действие, преди да се забие в асфалта, вместо да отнесе почтената глава на Абдолуахид, беше минала покрай гръбначния стълб на имама, през кръста му и излязла някъде в областта на слабините. Докато главата му с обичайните тънки мустачки и необичайно плешива, бе останала непокътната, абсолютно непокътната. Тя дълго време отваряше беззвучно уста, както вероятно правят огромните сомове, извадени на плитко, кокореше очи, а накрая трепна и се търкулна върху коляното на отчаяно притисналия се в срещуположната врата Абдула. Белите калъфи от вълна мерино на седалките като памук попиваха кръвта, но това вече не можеше да ядоса имама, винаги толкова загрижен за чистотата им. Нищо в него не даваше признаци на живот. Освен отрупаните със злато пръсти, които още продължаваха конвулсивно да се свиват, сякаш искаха да докопат някого, да го принудят да заеме вместо него опасното място.
Бузите на Жана пламтяха. Разбира се, нямаше нужда да се срамува, всичко стана като по ноти, по-добре от това здраве му кажи. А и успя да се измъкне преспокойно. Шофьорът е жив, но едва ли ще успее да използва мобилния си телефон. От съседните коли дори и да се обадят бързо в полицията, едва ли ще свържат инцидента с шмугналия се преди това между колите мотоциклет. А докато полицията си пробие път до колата през задръстването, докато започне да разпитва очевидци, за нея и за мотора ще са забравили всички.
И все пак си беше резил. Може би е по-добре да не казва на никого за стореното, а? Да бе, да занесе седем „лепки“ вместо осем, къде ли се е дянала едната, май са я изгризали мишките… Не, сериозно, гадно е да лъжеш своите. Ще трябва да отговаря за постъпката си. Уф, колко не й се иска. Не е нужно да ходи при врачка, за да разбере, че ще я отстранят поне за два месеца, върви после да плетеш дантелени покривчици на една кука.
След като зави от улица „Бюфон“ по „Арена Лютеция“, Жана, измъкнала се най-после от задръстването, подкара по-бързо. Насрещният въздушен поток разхлаждаше пламтящото й лице. А за останалите „лепки“ ще трябва отново да се връща в гетото, да опустее дано това гето, да опустее дано! Господи, нямаше как да постъпи другояче, след като завари на старото дървено стълбище на третия етаж пред запечатаната врата разплаканата единайсетгодишна Мари-Роз, люлееща в прегръдките си цигулка, сякаш беше болна кукла.
Мадмоазел Тейс всъщност не беше професионален преподавател, в едни по-добри времена беше свирила за удоволствие, а с частни уроци се зае едва когато загуби малкото си състояние, след като на власт дойдоха уахабитите. Но от самото начало много обикна преподаването, учеше децата да свирят и на пиано, и на цигулка, и на китара, при което обясняваше със свенлива усмивка, че „владее толкова много неща, защото не владее нищо истински добре“.