Потайно острие

Всеки от нас има път, който да следва, и в онази паметна утрин в планината с болка разбрах, че пътят на Уолфгар се отделя от моя. Как ми се искаше да го спра! Да го умолявам, да споря с него, а ако нищо не помогне — да го завлека насила в лагера. Когато го видях да си тръгва, в гърдите ми зейна празнина почти толкова всепоглъщаща, колкото и когато за първи път научих за мнимата му смърт от ръката на йоклолата.

А после, докато се връщах при останалите, сам и тъжен, усетих как към болката се прибавя и чувство на вина. Дали не го бях оставил да си отиде така лесно заради онова, което съществуваше между тях с Кати-Бри? Нима имаше частица от мен, която гледаше на завръщането му като на пречка за връзката, която бях започнал да изграждам с нея откакто заедно си тръгнахме от Митрил Хол?

Угризенията ми не продължиха дълго — докато стигна лагера, вече ги нямаше. Също както и аз, и Уолфгар бяхме намерили пътя си, така и Кати-Бри някога щеше да открие своя. С мен? С него? Кой знае? Ала какъвто и да бе той, никога нямаше да я откажа от него. Не заради собствена облага оставих Уолфгар да си тръгне. Ни най-малко — сърцето ми се късаше, когато той си отиде. Не, оставих го да си върви, без да се опитвам да го разубеждавам, защото знаех, че никой от нас не в състояние да изцели раните му. Нищо, излязло от моите уста, нямаше да му донесе утеха, а и малкото напредък, който Кати-Бри може би беше постигнала, несъмнено се бе пръснал на хиляди парченца, когато юмрукът на варварина се стовари в лицето й.

Уолфгар си тръгна донякъде от страх. Вярваше, че не е способен да контролира демоните в себе си и че, впримчен в мрежите на болезнените спомени, някой ден може наистина да ни нарани. Преди всичко обаче, Уолфгар си тръгна от срам. Как щеше да погледне Бруенор в очите, след като бе ударил осиновената му дъщеря? Как щеше да погледне нея самата? Как да се извини, когато и сам разбираше, че случилото се спокойно можеше да се повтори? А дори да оставеше станалото с Кати-Бри настрани, Уолфгар смяташе, че е слаб, заради мъчителната власт, която споменът за преживяното в Бездната имаше над него. В крайна сметка, това бяха просто образи от миналото, а не нещо осезаемо, което да е в състояние да го нарани. Според прагматичния му мироглед, да се остави да бъде победен от подобни безплътни призраци бе непростима слабост. За варварите не е срамно да изгубиш битка, но няма по-голям позор от този да избягаш от нея. По същата логика, да бъдеш надвит от страховито чудовище е допустимо, но да станеш жертва на нещо толкова неуловимо, колкото са спомените, е непростимо малодушие.