Моят замък

Накрая дори се оказа, че сме готови няколко минути по-рано, защото Котънови оставиха колата си на главното шосе и тръгнаха пеша към замъка. Калта беше изсъхнала, но пътят си оставаше доста изровен.

— И госпожа Котън е с тях! — извиках, когато посетителите ни се появиха на хоризонта.

Татко каза, че ще отиде да ги посрещне при главната порта.

— Ако този път нещо се провали, поне няма да бъде по моя вина. Обещал съм на Топаз. — После ни огледа мрачно и добави: — Радвам се, че сте все още достатъчно млади, за да бъдете пласирани.

Роуз и Топаз бяха запалили огън във всекидневната и освежили обстановката с букет нарциси. Пламъците в камината придаваха на стаята по-пролетен вид отвсякога. Отворихме прозорците — лебедите плуваха току под тях, без да проявяват особен интерес към нашите вълнения. Изведнъж си припомних първия ни пролетен следобед в същата тази стая, когато Роуз изпълняваше своята композиция на старото пиано, а мама се привеждаше над пълния с вода крепостен ров и сивата й рокля трепкаше при всеки повей на вятъра. „О, мамо, направи така, че на Роуз да й се случи онова, което е най-добро за нея!“, помолих се мълчаливо аз, после почти видях как мама забързано се спуска от небето, за да вземе нещата в свои ръце и да ги накара да проработят. Накъде само избиват мислите на човек, когато види отворен прозорец!

Татко въведе Котънови във всекидневната.

Роуз беше казала, че госпожа Котън е красива, но аз не бих я описала точно по този начин. Топаз например е безспорна красавица — главно поради факта, че създава усещането за принадлежаща към някаква нова раса, по-бяла от бялото. Роуз, с нейния чудесен свеж тен и очи, способни да озарят цялото й лице, е красива. Госпожа Котън е внушителна. Не, това определение навежда на мисълта, че е едра жена, а тя не е. Просто изглежда чудесно, така както трябва. Тенът й е точно толкова блед, колкото е необходимо. Черната й коса е започнала да посивява, но не й придава вид на остаряваща жена, защото сивите косми са точно толкова, колкото си му е редът и са разположени точно там, където им е мястото. Фигурата й е перфектна, също и дрехите — костюм от туид в две части, но много по-вълнуващ, отколкото съм си представяла, че може да бъде един костюм от туид. Преобладаващият цвят е синьото, което те кара да забележиш очите на дамата. Страхувам се, че съм я оглеждала доста втренчено — надявам се да е разбрала, че го правя от възхищение, а не поради липса на добро възпитание. Тъй като е майка на Саймън Котън, едва ли е на по-малко от петдесет години, колкото и да не е за вярване. Сега, като се замисля по този въпрос, установявам, че не мога да си я представя по-млада. Госпожа Котън наистина изглежда напълно различна от всички петдесетгодишни жени, които някога съм виждала.