Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Повярвай ми, този път е истинско мъчение. Заплел съм се вътре в тази черупка и не мога да направя нищо. Дойдох от планините, защото си спомних за човек, който би могъл да ми помогне.
Ставаше дума за свещеника Гудо.
— Това е този, който ти е помогнал, когато за първи път си търсил Пътя, нали? — попита Матахачи. — Не можеш ли да ме запознаеш с него и да го помолиш да ме приеме за ученик?
В началото Мусаши се съмняваше в искреността на своя приятел, но след като чу за неприятностите му в Едо, сметна, че наистина го мисли. Двамата разпитаха за Гудо в редица дзен-манастири, но научиха малко. Мусаши знаеше, че свещеникът не е вече в Мьошинджи в Киото. Беше напуснал няколко години преди това и известно време пътувал на изток и североизток. Гудо бе познат като изключително своенравен човек, който днес може да бъде в Киото и да държи беседи по дзен пред императора, а на следващия ден да блуждае някъде из околностите. Знаеше се, че Гудо е спирал на няколко пъти в Хачиджоджи до Окадзаки и един монах предположи, че това е най-подходящото място да го изчакат.
Мусаши и Матахачи седнаха в малкия заслон, където спеше Матахачи. Мусаши често го посещаваше тук и те си говореха до късно през нощта. На Матахачи не му бе разрешено да спи в общежитието, което, подобно на останалите сгради в Хачиджоджи, беше груба, покрита със слама сграда, понеже още не беше приет официално за монах.
— Ох, тези комари! — възкликна той, махна срещу дима от благовонията и разтърка раздразнените си очи.
— Нека да излезем отвън.
Отидоха в главната зала и седнаха. Наоколо беше безлюдно и духаше студен ветрец.
— Напомня ми на Шиподжи — обади се Матахачи с едва различим глас.
— Нали? — потвърди Мусаши.
Двамата потънаха в мълчание. Винаги правеха така в подобни случаи — мислите за дома неизбежно отвеждаха до спомени за Оцу и Осуги или до събития, за които и двамата не желаеха да говорят, за да не би да застрашат сегашната си дружба.
След няколко минути обаче Матахачи каза:
— Хълмът, където е Шиподжи, беше по-висок, нали? Обаче там няма стар кедър.
Той постоя за миг втренчен в профила на Мусаши, след което нерешително додаде:
— Имам една молба, която бих искал да отправя, но…
— Какво има?
— Оцу… — започна Матахачи, но веднага млъкна. Щом накрая реши, че ще успее да го каже, продължи: — Чудя се какво ли прави Оцу точно сега и какво ще стане с нея. Често си мисля за нея тези дни, като се извинявам от сърце за всичко, което съм направил. Срамувам се да го призная, но в Едо аз я накарах да живее с мен. Обаче нищо не се случи. Тя отказа да ми позволи дори да я докосна. Мисля си, че след като на времето тръгнах за Секигахара, Оцу трябва да е изглеждала като прекършен цвят. Сега тя е разцъфтяла върху друго дърво, в друга почва.
Лицето му показваше неговата искреност и от гласа му вееше тъга.
— Такедзо — не… Мусаши, умолявам те, ожени се за Оцу. Ти си единственият човек, който може да я спаси. Така и не успявах досега да го кажа, но откакто реших да стана последовател на Гудо, аз се примирих с това, че Оцу не е моя. Дори и така обаче се тревожа за нея. Не искаш ли да се погрижиш за нея и да й донесеш щастието, за което жадува?
Беше около три часа сутринта, когато Мусаши тръгна надолу по тъмната планинска пътека. Беше скръстил ръце и навел глава; думите на Матахачи звучаха в ушите му. Умора тежеше в краката му. Чудеше се колко ли нощи на мъчения е прекарал неговият приятел, докато събере смелост да говори за това. Все пак на Мусаши му се струваше, че собствената му дилема е много по-неприятна и по-болезнена.
Матахачи, мислеше си той, се опитва да избяга от пламъците на миналото към прохладното избавление на просвещението — опитва се, като новородено, да намери в двояката и тайнствена болка на тъгата и въодушевлението живот, който си заслужаваше да живее.
Мусаши не беше способен да каже: „Не мога да направя това,“ още по-малко пък: „Не искам да се оженя за Оцу. Тя е твоя годеница. Разкай се, пречисти сърцето си и я спечели отново.“ Накрая просто не каза нищо, защото всичко, което би могъл да изрече, щеше да бъде лъжа.
Матахачи пламенно го умоляваше:
— Да стана ученик няма да ми помогне, докато не се уверя, че има някой, който да се грижи за Оцу. Ти си този, който ме накара да се упражнявам и да възпитавам самия себе си. Ако си мой приятел, спаси Оцу. Това е единствения начин да спасиш и мен.
Мусаши бе изненадан, когато Матахачи се пречупи и заплака. Той не подозираше, че приятелят му е способен на такива силни чувства. Щом стана да си върви, Матахачи се вкопчи в ръкава му и замоли за отговор.