![Часовникаря [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/0/1/chasovnikarya-bg-download.jpg)
Часовникаря [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #7
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ера“
- ISBN: 954-939-535-9
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Часовникаря [bg]». Краткое содержание книги:
— Не.
„Няма смисъл“ — помисли си Сакс. Това приличаше на задънена улица.
Барманката силно всмукна от цигарата и издиша облак дим към тавана. Вгледа се в Сакс, присви очи и се усмихна глуповато.
— Защо толкова се интересувате от този човек?
— Рутинна проверка.
Гърт я изгледа многозначително и отбеляза:
— Двама души се появяват в „Сейнт Джеймс“ и само след месец ритват камбанката. Ей така, рутинно.
— Двама ли?
— Не знаехте ли?
— Не.
— И аз така си помислих. Иначе щяхте да споменете.
— Разкажете. И бъдете сигурна, че никой няма да узнае за разговора ни.
Гърт се смълча и се загледа встрани. Сакс се почуди дали я е страх. Жената обаче просто наблюдаваше с жив интерес хамбургера и пържените картофи, които сервитьорката носеше към масата им.
— Благодаря, сладурано — гърлено измърмори Гърт, след което пак погледна Сакс. — Сарковски. Франк Сарковски.
— Какво стана с него?
— Убит при грабеж, доколкото чух.
— Кога?
— Около началото на ноември.
— С кого се виждаше в „Сейнт Джеймс“.
Гърт сви рамене:
— Киснеше в задния салон.
— Познаваха ли се? — Сакс кимна към снимката на Крийли.
Барманката сви рамене. Погледна сандвича си, вдигна горната половина на питката, сипа малко майонеза, опита се да отпуши кетчупа. Сакс ѝ помогна.
— Как е станало?
— Не знам точно. Имало опит за грабеж. Случайното застреляли.
— Какъв е бил?
— Бизнесмен. Приличаше на обикновена отрепка, но чух, че живеел в Манхатън и бил червив от пари. Дънките му бяха „Гучи“. Не съм разговаряла с него, освен когато си поръчваше.
— Как разбрахте за него?
— Дочух оттук-оттам.
— От полицаите ли?
Гърт кимна.
— Да сте чували за друг нещастен случай като тези?
— Не.
— Други престъпления? Рекет, въоръжени нападения, корупция?
Гърт поклати глава. Заля хамбургера с кетчуп и направи езерце в чинията, за да топи пържените картофи.
— Нищо. Само това знам.
— Благодаря.
Сакс остави джет долара на масата за обяда на жената.
Гърт погледна парите и отбеляза:
— Тук десертите са превъзходни. Особено пая. Ако решите да хапнете нещо тук, поръчайте си пай.
Детективката добави още пет долара.
Гърт я погледна и се усмихна лукаво:
— Защо ви казвам всичко това? Сигурно се чудите, нали?
Сакс кимна и се усмихна. Точно това не можеше да си обясни.
— Няма да ме разберете. Ония пичове в задната стаичка, ченгетата — както ни гледат със Соня, нещата, които приказват, които премълчават. Тия подигравки по наш адрес, когато си мислят, че не ги чуваме… — Гърт поклати глава. — Да, изкарвам си хляба, като сервирам на хората. Това ми е работата. Но това не дава право на никого да ми се присмива. Всеки има право на достойнство, нали?
Джоан Харпър, приказното момиче на Винсънт, още не се беше върнала в работилницата.
Двамата мъже седяха в джипа, паркиран на улица „Спринг“ точно срещу сградата, където Дънкан щеше да убие третата си жертва, а Винсънт — да си гука с момиче за първи път от много, много време насам.
Джипът не беше голям, но беше безопасен. Часовникаря го бе откраднал отнякъде, където твърдеше, че нямало скоро да го потърсят. Беше му сложил номера, откраднати от друг кафяв шевролет „Бронко“, за да минат първоначалната проверка, ако ченгетата случайно ги спрат. (Ченгетата рядко проверявали номерата на двигателя, само регистрационните табелки, обясни Дънкан.)
Хитро. Все пак Винсънт се поинтересува какво ще стане, ако полицаят провери номера на двигателя. Нали няма да отговаря на регистрацията.
— О, тогава ще го убия — отговори Дънкан.
Ей така, небрежно…
Дънкан погледна джобния си часовник и пак го върна в джоба, закопча го. Отвори раницата си, в която имаше часовник и други часовникарски инструменти, прилежно подредени. Нави часовника, нагласи го на точното време и пак затвори раницата. Винсънт чуваше тиктакането през тънкия плат.
Сложиха си слушалки, свързани с мобилните им телефони, и Винсънт включи радиостанцията, настроена на полицейската честота (по идея на Дънкан, разбира се). От апарата се чуваха обичайните размени на информация за катастрофи, затворени улици за някакво утрешно мероприятие, някой, който получил инфаркт на „Бродуей“, джебчийска кражба…
Животът в големия град…
Дънкан се огледа внимателно, провери дали всичките му джобове за закопчани, изчетка дрехите си с четка за кучешки косми и напомни на Винсънт да направи същото преди гукането си с Джоан.