Часовникаря [bg]

В малкото кафене влезе едра жена. С черно палто, къса коса и дънки. Така се беше описала. Амелия Сакс ѝ махна от едно сепаре.

Жената беше Гърт, другата барманка в „Сейнт Джеймс“. Отиваше на работа и се беше съгласила да поговори със Сакс преди смяната си.

На стената имаше табелка, че пушенето е забранено, но барманката продължаваше жадно да всмуква дима от цигарата, смачкана между пожълтелите ѝ пръсти. Никой от персонала не ѝ направи забележка — от професионална учтивост, предположи Сакс.

Гърт присви очи и се взря в служебната карта на детективката.

Сакс предполагаше, че Соня ѝ е разказала всичко, но въпреки това отново описа всички подробности, които можеше да издаде, след което ѝ показа снимка на Бен Крийли.

— Самоубил се е и разследваме смъртта му.

По лицето на Гърт не пролича изненада.

— Виждала съм го два-три пъти. — Гърт погледна менюто. — В „Сейнт Джеймс“ мога да се храня безплатно, но сега ще пропусна обяда. Защото съм тук. Заради вас.

— Искате ли да ви почерпя?

Гърт махна на сервитьорката и си поръча.

— Ами за вас? — обърна се момичето към Сакс.

— Имате ли билков чай?

— Ако „Липтън“ е билка, значи имаме.

— Добре, един.

— Нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Гърт изгледа детективката от глава до пети и се изсмя цинично. После попита:

— За тоя човек, дето се е самоубил? Има ли близки?

— Да.

— Лоша работа. Как се казва?

Въпросът не вдъхваше увереност, че Гърт ще е добър източник на информация. И наистина се оказа, че тази барманка едва ли ще ѝ помогне повече от другата. Спомняше си само, че е виждала Крийли в бара приблизително веднъж месечно през последните три месеца. Тя също бе останала с впечатлението, че се познава с полицаите в задния салон, но не беше сигурна.

— В бара е доста оживено — отбеляза.

„Зависи какво наричаш оживено“ — помисли си Сакс.

— Познавате ли лично някого от полицаите?

— От участъка ли? Да, няколко.

Когато донесоха поръчките им, Гърт каза малките имена на неколцина, описа ги набързо. Не знаеше фамилни имена.

— Повечето са свестни. Има и абсолютни боклуци. Но такъв е животът. А за него… — посочи снимката на Крийли — … спомням си, че не се усмихваше често. Все се озърташе, надничаше през прозорците. Беше нервен.

Сипа си сметана и захар в кафето, по много и от двете.

Соня каза, че при последното си идване се скарал с някого. Спомняте ли си и други такива случаи?

— Не. — Гърт шумно отсърба от кафето. — Поне докато съм била на смяна.

— Да сте го виждали с наркотици?