Тръстиковият път [bg]

Престрелката е станала в зона за отдих край магистрала I-10 близо до река Ачафалея, докато полицаите превозвали окования Ремета от Нова Иберия към Ню Орлиънс.

Двамата служители на закона напредвали през открито поле под снайперски огън, докато Ремета се свивал на задната седалка на полицейския автомобил. Когато му свалили веригите, в суматохата Ремета избягал, а куршумът, предназначен за него, улучил Бургойн в главата.

Властите смятат, че Ремета има връзки с организираната престъпност и че по дирите му е пратен наемен убиец. Още един полицай от Ню Орлиънс, лейтенант Дон Ритър, се притекъл на помощ на Робишо и Бургойн, заставайки срещу куршумите.

Разследващият помощник-шериф от област Сейнт Мартин заяви, че за своите двайсет години полицейски опит не е виждал такава храброст като проявената от тримата служители.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Шерифът метна вестника на бюрото и продължи да крачи, като вадеше и пак слагаше мундщука на лулата си.

После взе факса с доклада от местопрестъплението, препрочете го и хвърли листовете върху вестника.

— Как се казваше онзи убитият, Бургойн ли беше? Пистолетът му си е бил в кобура. Как ще го обясниш?

— Питай разследващия екип.

— Питам теб.

— Не знам дали наистина ти се иска да знаеш — казах аз и се загледах в стената.

— Ритър ми се стори егоист и леке. Как така изведнъж се е променил, та да хукне на помощ под куршумите?

— Изобщо не го видях, преди да пристигне щатската полиция.

— По-добре ми кажи какво е станало там.

— Принудих Бургойн да върви пред мен и да даде на Ремета ключа от веригите. Ако Ремета не беше избягал с колата, стрелецът щеше да очисти и двама ни.

Шерифът зарови пръсти в косата си.

— Не вярвам — промърмори той.

— Ритър измисли цялата история, за да се прикрие. Не му възразих. Иначе сега щях да съм зад решетките.

— Извади ли оръжие срещу Бургойн?

— Да.

— Причинил си смъртта на полицай, Дейв.

— Те бяха заложили онова момче като жива мишена под дърветата.

Шерифът дишаше тежко през носа. Лицето му беше мрачно, раираната риза плътно стягаше гърдите му.

— Не мога да ти опиша колко съм ядосан — процеди той.

— Нали искаше истината?

— Адски си прав. Стой така.

Той излезе, отдалечи се по коридора и след пет минути се върна с бръчки около очите и пламнало от високо кръвно лице.

— Имам връзка с Дон Ритър и някакъв тип от вътрешния отдел в Ню Орлиънс — каза той и натисна бутона на телефона си.

— Какво правиш, шефе? — трепнах аз.

Той ми направи знак да мълча, застана насред кабинета и високо изрече: