Тръстиковият път [bg]

Но двамата полицаи от Ню Орлиънс, които трябваше да приберат Джони Ремета — Дон Ритър и някой си Бургойн — не се появиха на другата сутрин. Пристигнаха в управлението малко преди пет следобед.

Не си тръгнах, докато не приключихме с документите. Ритър се приведе над бюрото ми и подписа протокола за прехвърляне, после ми подхвърли химикалката.

— Благодаря за помощта, Робишо. Няма да забравим.

— По шосето през Морган Сити ли ще минете? — попитах аз.

— Не, по I-10 през Бейтън Руж — каза Бургойн.

— Южният път е по-пряк. Можете да стигнете до Ню Орлиънс за два часа и петнайсет минути.

— За превозването на арестанти използваме предварително уточнени маршрути — ухили се Бургойн. — Сегашният минава през Бейтън Руж.

Беше млад, небръснат и мускулест, облечен с избеляла черна тениска, джинси и маратонки. Отзад изпод колана му се подаваха белезници. Носеше кобур с къс револвер трийсет и осми калибър, а значката висеше на връвчица около врата му.

— От сутринта държим Ремета в транзитната килия — казах аз. — Още не е обядвал.

— Ще го нахраним в затвора. Ще имам грижата лично да ти прати пощенска картичка с потвърждение — обеща Бургойн и ме погледна весело, дъвчейки дъвката си.

Десет минути по-късно Ритър и Бургойн поведоха Джони Ремета с оковани ръце и крака към задната седалка на един бял плимут и закрепиха веригите за скоба на пода пред задната седалка. Когато потеглиха от паркинга, Ремета ме погледна през стъклото право в лицето.

Върнах се в сградата, усещайки почти физически по кожата си следите от един отминал лош ден.

Защо бяха изчакали края на работното време, за да приберат Ремета? Защо твърдо държаха да заобиколят през Бейтън Руж? Тревожеше ме и детективът на име Бургойн. По облекло и маниери ми напомняше описанието на Мика за едно от ченгетата, които го бяха пребили.