Свечеряване [bg]

— Елена, Елена… обичах те, когато беше смъртна, като вампир, като чист дух, като дете дух… и сега отново като човек.

— Обещай ми, че винаги ще бъдем заедно.

— Винаги ще бъдем заедно.

— Не, Стефан, това съм аз. — Тя посочи към главата си, за да подчертае, че зад тъмносините очи със златисти точици са бурно препускащите й мисли. — И аз те познавам. Дори да не мога да чета мислите ти, мога да чета по лицето ти. Всички стари страхове се върнаха, нали?

Той отвърна поглед.

— Аз никога няма да те напусна.

— Нито за ден, нито за час дори?

Той се поколеба, после я погледна право в очите. Ако наистина го искаш. Няма да те напусна, дори и за час. Натъртваше мислено думите си, за да може да го чуе.

— Освобождавам те от всичките ти обещания.

— Но, Елена, аз бях съвсем искрен.

— Зная. Но когато си отидеш, не искам да изпитваш вина, задето си ги нарушил.

Дори без телепатия, Елена знаеше какво си мисли той до най-малката подробност: искаше да я ободри и развесели. Все пак тя току-що се бе събудила. Вероятно беше малко объркана. Но нямаше намерение да прояснява мислите си или неговите. Навярно поради това захапа леко брадичката му. И го целуна. Определено, помисли си Елена, един от двамата беше много смутен…

Времето сякаш се проточи безкрайно, а сетне спря. А след това вече нямаше нищо смущаващо или объркано. Елена знаеше, че Стефан знае какво иска тя, а той искаше всичко, което желаеше тя от него.