Погребани тайни [bg]

Облегнат в металия си стол зад маса с плот от ламинат „Формика“, Маурицио изглеждаше отегчен. Щом ме позна, той се ухили — бавно и триумфално.

— Няма да говоря, човече. Имам… imunidade diplomatica.

— И щом се появи юридическият аташе от бразилското консулство, ще те освободят и ще си отидеш вкъщи, така ли?

— Така стават нещата, човече. Всичко е тип-топ.

— Отлично! — казах аз. — Това ми харесва.

Това го развесели.

— Харесва ти, а? — изсмя се той. — На мен също.

— О, да, определено, защото навън нямаш никакъв дипломатически имунитет.

Усмивката му поувехна малко.

— Щом те пуснат — продължих аз, — ще е сякаш някой е метнал шепа карантии в резервоар с акули. Голямо плюскане ще падне. Водата ще кипи, а акулите ще обикалят.

— Не се опитвай да ме заплашваш.

— Замисли се малко. Хората, които са те наели, ще решат, че си ни изпял всичко.

Той бързо тръсна глава.

— Не съдействам на ФБР!

— Твърде скромен си относно помощта, която ни оказа.

— Нищо не съм казал на ФБР! Нищо на никого не съм казал!

— Естествено, че каза — извадих телефона му от джоба си и му го показах. — Първо, даде ни телефонен номер. За което правителството на САЩ ти е изключително благодарно. Всъщност лично ще се погрижа да ти издадем похвала за ценното съдействие, което оказа на силите на реда.

— Никой няма да повярва, че съм проговорил — заяви той, но вече не звучеше толкова уверено. Беше приел, че съм от ФБР, а аз не смятах да го поправям.

— Ами? Интересно какво ще си помислят, ако ти оставя съобщение на гласовата поща с името на човека, с когото ще работиш в Бюрото и ти обясня как точно ще уредим следващата среща. Може дори да спомена, че следващия път, когато се виждаш с колумбийските си приятели, ще носиш микрофон.

Виждах как кръвта се смъква от лицето му.

— Надявам се знаеш, че ти подслушват телефона — казах аз. — Сигурно са направили копие и на мобилния.

Той поклати глава и издаде напред долната си устна, преструвайки се на скептично настроен, но знаех, че ми вярва.