Погребани тайни [bg]

— Ще те пусна, за да можеш да отговориш на няколко въпроса — казах аз. — Ако ме излъжеш за нещо, колкото и тривиално да е, ще ти отрежа ухото и ще го пратя на татко ти в ООН да си го закачи на стената. При втората лъжа ще изгубиш и другото. Него ще изпратя…

— Не! Не! Всичко ще кажа! Какво искаш? Дадох ви момиче и си затварям устата!

— Къде е тя?

— Защо пита мен? Казахте да сваля кучката, да я дрогирам и да ви я докарам. Направих го! Какво искаш бе, човече? Получихте момичето, аз — парите. Нищо няма кажа! Приключихме, всичко е тип-топ!

Всичко е тип-топ. Фраза, която откровено ненавиждам. Той беше рафиниран сноб, свикнал да се занимава с клиенти-богаташи, които никога не биха купили дрога от пласьор със затворнически татуировки и свлечени панталони. Повечето богаташчета и колежанчета не желаеха да си мислят, че вършат нещо незаконно — за тях стоката беше просто забранен деликатес, като иранския хайвер или непастьоризиран „Камамбер“. Човек като Маурицио караше търговията с наркотици да изглежда не незаконна, а ексклузивна.

— Що се отнася до теб, в момента нищо не е тип-топ.

На нощната му масичка бе оставен телефон „Нокиа“. Сграбчих го със свободната си ръка и го пъхнах в джоба. После бръкнах зад Облата на леглото и напипах нещо, което много ми приличаше на степен за нея пистолет. Извадих го — беше марка „STI“, много скъп. Прибрах и него, после напълно свалих ръка от гърлото му. Той си пое въздух — лицето му беше тъмночервено и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Може би бях попрекалил.

— Добре — казах аз, дръпнах се от него и застанах до леглото. — Ставай!

Той с мъка се изправи, оплетен в чаршафите и замаян от липсата на кислород. Беше само по червен бански „Спийдо“. Прехвърли немощно крака на пода и забелязах, че ноктите на ръцете и краката му са лакирани с прозрачен лак.

— Jesus Cristo[14] — изпъшка той. — Какво искаш от мен, бе, човек?

— Осрал си се! — отвърнах аз, а той ме погледна с ужас в очите и поклати глава.

— Дадох ви… дадох го… на човека.

— Кой човек?

— На оня, който ми даде телефона. На… на вас? Какво става, бе, човек? И ти ли работиш за тях?

— На кого го даде?

— Никой не ми казал имена. Какво е това? Кой си ти, бе?

— Той как се казваше? — изкрещях аз.

— Никакво име не знам, бе, човече! Не мога да говоря! Оня и на тила си има очи!

Точно щях да го попитам какво значи това, когато чух тропот на крака по стълбите отвън. Той също го чу и лицето му се изопна от страх.

— О, Jesus Cristo, това са те! Те са! Каза, че ще ме убият, ако кажа на някого! Нищо не съм ти казал, човече!

Разнесе се трясък и чух как някой разбива вратата с метален таран. Мъжете, които нахлуха в спалнята, носеха зелени униформи, зелени защитни жилетки, черни шлемове и очила, които им придаваха вид на огромни насекоми от слаб фантастичен филм. След групата с тарана нахлу ударната група, въоръжена с картечни пистолети „Н&К МР5“. Онези с щитовете бяха въоръжени с пистолети „Глок“, а всички до един бяха с надписи ФБР на гърдите.

Когато си даде сметка кои са, изражението на Перейра се промени. Изглежда, че му олекна.