Химн на смъртта [bg]

Д-р Ким за пръв път почувствала безпомощност през 1993 г., когато бил първият ѝ сериозен сблъсък с ръководството на болницата. Помолили я да лекува двадесет и седем годишен мъж, обвинен в икономически престъпления, което означавало, че имал частен бизнес. Когато го прехвърлили в болницата, бил излежал три от седемте години затвор, на които го осъдили. Бил насинен и недохранен, ребрата му стърчали. Страдал от остър бронхит. Искала да му даде антибиотик. Началникът ѝ не позволил.

– Той е престъпник. Да запазим антибиотика за някой друг – казал на д-р Ким.

Д-р Ким се разгневила.

– Човекът е приет в болницата. Пациентът е пациент. Можем да го спасим. Но без антибиотик ще умре – сопнала се тя.

Упоритият ѝ характер отново се проявил. Тя не искала да остави въпроса и спорила с дни. Умиращият младеж бил изписан от болницата, без да е лекуван. Д-р Ким ходела в дома му два пъти на ден, но болестта на пациента ѝ ставала все по-тежка и той падал духом, повтаряйки непрестанно думите: "Не мога да живея повече." Малко след това се самоубил. Д-р Ким била убедена, че тя и болницата носят отговорност за смъртта му. Напрежението между нея и началника ѝ продължило и след този случай и тя поискала да я прехвърлят в педиатрията, където мислела, че нещата няма да са толкова политизирани.

В същото време личният живот на д-р Ким се разпадал. Любовният ѝ живот винаги изоставал за сметка на професионалния успех; работохолизмът и перфекционизмът ѝ държали мъжете на разстояние. Година след като започнала да работи на пълен работен ден, мъжът, когото обичала още от университета, я изоставил. Тя била съкрушена. Помолила своя приятелка да я уреди с някой друг и се сгодила за него на втората им среща. Съпругът ѝ бил на същата възраст като нея – двадесет и шест, но все още следвал първа година в университета, защото бил служил в армията. Понеже тя вече работела, решила, че ще могат да живеят с нейната заплата, докато той завърши.