Зазоряване

— Джейк, погледни ме.

Обърнах се бавно.

— Какво?

За дълъг момент той се взираше в очите ми.

— Къде отиваш?

— Всъщност нямам определено място предвид.

Той извъртя глава и очите му се свиха.

— Нямаш ли?

Вгледахме се един в друг. Секундите течаха.

— Джейкъб — каза той с обтегнат глас. — Джейкъб, недей. Не си заслужава.

— Не знам за какво говориш.

— Остави Бела и Кълънови на мира. Сам е прав.

Вторачих се в него за секунда, а после прекосих стаята с големи крачки, грабнах телефона и откачих кабела от кутията и от превключвателя. Навих сивия шнур на дланта си.

— Довиждане, татко.

— Джейк, почакай… — повика той след мен, но аз вече бях навън, тичайки.

Моторът не беше толкова бърз, колкото тичането, но пък по-дискретен. Чудех се колко ли ще му отнеме на Били да изтика количката си надолу до магазина, а после до телефона, за да набере някой, който може да предаде съобщение на Сам. Можех да се обзаложа, че Сам все още бе във вълчата си форма. Проблемът щеше да бъде, ако Пол се върне вкъщи рано. Той би могъл за секунда да се преобрази и да каже на Сам какво правех…

Нямаше да се безпокоя за това. Щях да карам толкова бързо, колкото можех, а ако все пак ме хванеха, щях да се справя с това, когато се наложеше.

Запалих мотора, а след това тръгнах с пълна скорост надолу по калния път. Не погледнах зад себе си, когато отминах къщата.

Магистралата беше оживена от движението на туристите; придвижвах се между колите, спечелвайки си куп крясъци и няколко средни пръста. Взех завоя на сто и първа със седемдесет километра в час, без да си правя труда да се огледам. Наложи се за момент да карам по граничната линия, за да избегна опасността да бъда смачкан от един миниван. Не че щеше да ме убие, но би ме забавил. Счупените кости — поне големите — отнемаха дни, за да се оправят напълно, както добре знаех.

Пътят малко се разчисти и увеличих до осемдесет. Не докоснах спирачката докато не бях наблизо до тесния път, за да преценя, че вече бях извън опасност. Сам не би дошъл толкова надалеч, за да ме спре. Беше прекалено късно.

До този момент — когато бях сигурен, че съм успял — не бях започвал да мисля за това какво точно щях да направя. Намалих до двадесет, взимайки завоя през дърветата по-бавно от необходимото.

Знаех, че ще ме чуят да идвам, с мотор или без, така че изненадата бе невъзможна. Нямаше начин да прикрия намеренията си. Едуард щеше да чуе плана ми веднага щом бях достатъчно близо. Може би вече можеше. Но мислех, че това все още ще сработи, защото егото му бе на моя страна. Той щеше да иска сам да се бие с мен.

Така че, просто щях да вляза, самият аз да видя ужасното доказателство на Сам, а след това да предизвикам Едуард на дуел.

Изсумтях. Вероятно на паразита сценичното изкуство в това щеше да му достави голямо удоволствие.