Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
«Наистина ли си готов да загубиш брат?» — Той спря. «Или сестра?» — добави той като съпътстваща мисъл.
«Не ме е страх да умра.»
«Знам това, Джейкъб. Точно поради тази причина оспорвам преценката ти за това.»
Загледах се в черните му очи.
«Възнамеряваш ли да уважиш договора на бащите ни или не?»
«Уважавам глутницата си. Правя каквото е по-добре за нея.»
«Страхливец.»
Чертите му се напрегнаха, оголи зъбите си.
«Достатъчно, Джейкъб. Отхвърля се предложението ти.» — Умственият глас на Сам се промени, прие онзи странен двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфата. Той срещна взора на всеки един вълк в кръга.
«Глутницата няма да атакува семейство Кълън без провокация. Духът на примирието остава. Те не представляват опасност за хората ни, нито пък за хората във Форкс. Бела Суон направи съзнателен избор и ние няма да наказваме бившите си съюзници за този избор.»
«Така, така» — помисли си ентусиазирано Сет.
«Мисля, че ти казах да млъкнеш, Сет.»
«Опа. Извинявай Сам.»
«Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?»
Напуснах кръга, движейки се на запад, за да мога да му обърна гръб.
«Отивам да кажа „Довиждане“ на баща си. Очевидно нямаше смисъл да оставам толкова дълго.»
«О, Джейк… не прави това отново!»
«Млъкни, Сет.» — няколко гласа си помислиха наведнъж.
«Не искаме да си тръгваш» — каза ми Сам, мисълта му по-мека от преди.
«Ами принуди ме да остана, Сам. Отнеми волята ми. Направи ме роб.»
«Знаеш, че няма да направя това.»
«Тогава няма за какво да остана.»
Избягах от тях, опитвайки се да не мисля за това, което следва. Вместо това се концентрирах върху спомените си за дългите вълчи месеци и оставяне на човечността да се изцеди от мен дотолкова, че бях повече животно, отколкото човек. Живеейки за мига, ядейки, когато съм гладен, спейки, когато съм уморен, пиейки, когато съм жаден и тичайки — тичайки просто заради тичането. Простички желания, простички отговори на тези желания. Болката идваше в лесни за справяне форми. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от впиващи се нокти, когато вечерята ставаше борбена. Всяка болка имаше прост отговор, ясно действие, което да я прекрати. Не като да бъдеш човек.
И все пак, веднага щом бях в разстояние на едно тичане от къщата ми, се преобразих в човешката си форма. Исках да мога да мисля на спокойствие. Отвързах шортите си и ги нахлузих, вече тичайки към къщата.
Бях го направил. Бях скрил какво си мисля и сега беше прекалено късно за Сам да ме спре. Не можеше да ме чуе сега.
Сам бе отсъдил много ясно. Глутницата нямаше да атакува семейство Кълън. Добре.
Обаче нищо не беше споменал за самотното действие на един индивид.
Нем, глутницата нямаше да атакува никого днес.
Но аз щях.
9. Адски сигурен, че не видях това да идва
Не планирах наистина да кажа довиждане на баща си.
Все пак едно обаждане до Сам беше необходимо, за да приключи всичко. Щяха да ме пресрещнат и да ме върнат. Може би да се опитат да ме ядосат, или дори да ме наранят — някак си да ме принудят да се преобразя, така че Сам да може да създаде нов закон.
Но Били ме очакваше, знаейки, че един вид няма да съм на себе си. Беше на двора, седейки в инвалидната си количка, очите му право към точката, откъдето се появих през дърветата. Видях го да преценя посоката ми на движение — насочена направо край къщата, към домашно направения ми гараж.
— Имаш ли минутка, Джейк?
Намалих, за да спра. Погледнах към него, а после към гаража.
— Хайде де, дете. Поне ми помогни да вляза.
Стиснах зъби, но реших, че бе по-вероятно да предизвика проблем със Сам, ако не го лъжех за няколко минути.
— Откога се нуждаеш от помощ, старче?
Той се засмя недоволно.
— Ръцете ми са уморени. Бутах се по целия път от Сю до тук.
— На надолнище е. Спускал си се по целия път.
Избутах количката му нагоре по малката рампа, която бях направил за него, и го насочих към всекидневната.
— Хвана ме. Мисля, че достигнах до 30 километра в час. Беше чудесно.
— Ще го разбиеш този стол, да знаеш. И тогава ще се влачиш наоколо на лакти.
— Никакъв шанс. Ще е твоя задача да ме придвижваш.
— Няма да ходиш на много места.
Били постави ръцете си на колелата и се насочи към хладилника.
— Останала ли е някаква храна?
— Хвана ме. Пол беше цял ден тук, така че много вероятно не.
Били въздъхна.
— Трябва да започнем да крием продуктите, ако ще избягваме гладуването.