Битката за Фондацията

9

Всички ние храним малки илюзии и Клеон — Императорът на Галактиката, Кралят на Трантор и още богат набор други титли, които при редки случаи биваха четени високо и звучно — бе убеден, че е личност с демократичен дух.

Той винаги се вбесяваше, когато Демерцел (а по-късно и Селдън) го разубедеше да направи нещо под предлог, че действията му ще бъдат сметнати за „тиранични“ или „деспотични“.

Клеон беше уверен, че характерът му не е характер на тиранин или деспот; той само искаше да предприема твърди и решителни мерки.

Много пъти бе говорил с носталгично одобрение за дните, когато императорите са можели спокойно да се движат между поданиците си. Но, разбира се, сега, щом тези преврати и убийства — успешни или не — се бяха превърнали в отвратителен житейски факт, Императорът по необходимост стоеше откъснат от света.

Съмнително е дали Клеон, който никога през живота си не се бе срещал с хора освен при най-строго определени условия, наистина би се чувствал удобно при импровизирани срещи с непознати, ала той винаги си въобразяваше, че подобна история ще му хареса. Затова изпита същинско въодушевление от рядката възможност да поговори с един от дребните служители в парка, да се усмихне и за няколко минути да се освободи от клопките в управлението на Империята. Това го накара да се почувства демократичен.

Например този градинар, за когото спомена Селдън. Би било твърде подходящо и даже истинско удоволствие да го възнагради с известно закъснение за неговата лоялност и храброст — и то да го направи сам, а не да го остави на някой чиновник.

Той нареди да го види в просторната и напълно разцъфтяла розова градина. Там ще е доста подходящо, реши Клеон, но, разбира се, първо ще трябва да доведат градинаря. Немислимо е Императорът да чака. Едно е да бъдеш демократичен, съвсем друго — да търпиш неудобства.

С широко отворени очи и треперещи устни човекът го очакваше сред розите. На Клеон му хрумна, че може би никой не му е съобщил точната причина за срещата. Нищо, сега ще го успокои дружески. Само че като си помисли за това, не можа да се сети за името на тоя приятел.

Обърна се към един от чиновниците до себе си:

— Как се казва градинарят?

— Мандел Грубер, сир. Градинар от тридесет години.

Императорът кимна и рече:

— А, Грубер. Колко съм щастлив да видя такъв достоен и усърден служител.

— Сир — промълви Грубер с тракащи зъби, — аз не съм човек с много надарености, но винаги съм се старал да правя най-доброто в угода на Ваше императорско величество.

— Естествено, естествено — каза Императорът, като се зачуди дали градинарят не го подозира в сарказъм. На тия от долната класа им липсват по-фините чувства, които идват с изтънчеността и маниерите, и това затруднява всеки опит за демократично държане.

— Чух от моя Първи министър Селдън за лоялността, с която веднъж си му се притекъл на помощ, и за умението ти в поддръжката на парка. Първият министър ме осведоми, че двамата сте в съвсем дружески отношения — рече Клеон.

— Сир, Първият министър е особено благоразположен към мен, обаче аз си знам мястото. Никога не проговарям, преди той пръв да ме заприказва.

— Браво, Грубер. Това показва добрите ти маниери, но този министър, също като мене, е човек на демократичните импулси и аз се доверявам на преценката му за хората.

Мандел Грубер ниско се поклони.

Императорът забеляза:

— Както знаеш, Грубер, главният градинар Малкомбър е доста стар и иска да се пенсионира. Отговорността вече не му е по силите.

— Сир, главният градинар е твърде уважаван от всички градинари. Дано дълго да живее, та всички ние да се обръщаме към него заради мъдростта му и справедливостта.

— Добре казано, Грубер — небрежно подметка Клеон, — ала ти много добре разбираш, че всичко туй е дрън-дрън. Няма да продължи дълго или поне не с необходимите за поста му здраве и съобразителност. Той самият пожела да се пенсионира до края на годината и аз му обещах. Остава да се намери заместник.

— О, сир, в този огромен Дворец има петдесет мъже и жени, които могат да станат главни градинари.

— Сигурно — рече Императорът, — но аз избрах теб, — И той милостиво се усмихна. Ето го очаквания момент. Предполагаше, че сега човекът ще падне на колене в благодарствен екстаз.

Грубер не падна и монархът се намръщи.

— Сир, това е прекалено голяма чест за мен. Прекалено голяма — каза Мандел Грубер.

— Глупости — заяви Клеон, засегнат, че преценката му може да се поставя под съмнение. — Време е вече твоите качества да бъдат оценени. Няма повече да бъдеш изложен на всякакъв климат през цялата година. Ще получиш офиса на главния градинар — много хубаво местенце, ще наредя да го декорират наново за теб, — където да доведеш семейството си. Грубер, ти нали имаш семейство?

— Да, сир. Жена и две дъщери. И един зет.

— Добре, добре. Ще ти бъде доста удобно и ще се наслаждаваш на новия си живот, Грубер. Ще бъдеш на закрито, драги, далеч от капризите на времето — като истински транторианец.

— Сир, ако се има предвид, че по произход съм анакреонец…

— Преценил съм го, Грубер. За Императора всички светове са еднакви. Решено е. Ти заслужаваш новата си работа.

Онзи преклони глава и се измъкна. Клеон остана доволен от последната изява на своето човеколюбие. Разбира се, би могло да се очаква малко повече благодарност от страна на тоя приятел, малко повече задоволство, но поне задачата бе изпълнена.

И беше значително по-лесно да свърши туй, отколкото да уреди проблема с разкапващата се инфраструктура.

В момент на раздразнителност Клеон бе заявил, че щом някоя авария се окаже плод на човешка грешка, съответният индивид трябва да бъде екзекутиран.

— Само няколко екзекуции — каза — и всички ще станат изключително внимателни.

— Опасявам се, сир — подхвърли тогава Селдън, — че този вид деспотично поведение няма да постигне желаното от Вас. Това вероятно ще накара работниците да вдигнат стачка и ако ги върнете насила по местата им, ще има метеж. А ако се опитате да ги замените с войници, ще установите, че те не знаят как се управляват машините, така че авариите ще бъдат много по-чести.

Нищо чудно, че Клеон се хвана с облекчение за въпроса около избора на главен градинар.

Що се отнася до Грубер, смразен от ужас, той гледаше отдалечаващия се Император. Щяха да му отнемат свободата на откритото пространство и да го осъдят да кисне затворен между четири стени. Само че как ли би могъл човек да откаже на Императора?