Човек на живота
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Маврова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човек на живота». Краткое содержание книги:
Внимателно, но решително Джими обви ръка около кръста на Моли. В следващия миг той я вдигна и я положи върху седалката на лодката.
После без да губи нито секунда той скочи след нея, освободи въжето, хвана греблата и пое навътре като плувец, преследван от гладни за свежа мръвка крокодили.
19
В лодката
В любовните дела, както във всеки друг бранш, постоянството е най-важно. Поведението ала-ветропоказател е пагубно за каузата. Мъжът трябва да избере една линия на поведение, която смята, че най-добре отговаря на неговия темперамент, и да я следва без видими забежки встрани. Щом Лохинвар е метнал девойката на седлото си, той просто е длъжен да продължи в същия дух. Тя едва ли би го погледнала с добро око, ако започне да се тюхка колко зле е постъпил и колко съжалява за причиненото й неудобство. Да вземем и друг пример. Първобитният самец, който често в споровете с половинката си използвал като аргумент кривака си, никога не би допуснал грубата грешка да се извинява, ако избраницата му започне да му опява, че има главобол.
Джими също не отвори уста за извинение. Подобно хрумване дори за миг не набразди пламналия му лоб. В момента знамето на победата вееше изплувалият от дълбините на подсъзнанието му инстинкт на праисторическите му предци. Сърцето му биеше като тамтам, а в главата му звучеше една единствена мисъл с постоянството на зациклила грамофонна плоча — трябваше да го направи много по-рано. Да я грабне и да я отведе далече от всякакви чичовци, бащи и разни длъгнести перове с мочурливи коси. Да останат сами в техния малък свят от вода и небе без никой да ги прекъсва и подслушва. Джими беше изгубил безценно време, навъртайки се около нея в очакване разните досадници да спрат да й дрънкат неща, които никого не интересуват. И най-накрая намери верния път. Тя ще трябва да го изслуша. Не можеше да му откаже. Те бяха единствените обитатели в този пръкнал се току-що свят.
Джими погледна назад към брега. Последният от рода Дрийвър беше заобиколил групичка лаврови дървета и сега стоеше със свободно люлеещо се чене край водата, следейки с поглед отдалечаващата се лодка.
— Понякога тия мухъли, дето умират да говорят в рими, доста добре схващат нещата — отбеляза Джими замислено, докато забождаше гребла във водата вече в по-бавно темпо. — Ето например този, който е казал: „Разстоянието придава очарование на гледката“ е съвсем прав. Дрийвър изглежда доста приятно, когато човек го гледа оттук с толкова много вода помежду ни.
Моли, която гледаше надолу, не пожела да се наслади на живописната гледка.
— Защо го направи? — проговори тя тихо.
Джими остави греблата. В тишината се чуваше мекият плисък на закачливите вълнички в кърмата на лодката. Целият свят като че ли беше потънал в тежка дрямка. Слънцето с такова усърдие заливаше земята с водопади от светлина, че езерото приличаше на обхванато от пламъци. Лицето на Моли изглеждаше дребно и хладно в сянката на голямата периферия на шапката й. Докато я наблюдаваше мълчаливо Джими отново се поздрави за правилното си решение.
— Защо го направи? — попита тя отново.
— Длъжен бях.
— Закарай ме обратно.
— Няма.
Джими отново хвана греблата и добави още малко вода към буферната зона между двата свята.
— Първо трябва да ти кажа нещо — изрече упорито той.
Моли не отговори. Джими отново погледна назад. Негова светлост беше изчезнал като индиански пушек по време на торнадо.
— Нали нямаш нищо против, ако запуша?
Тя кимна. Той внимателно напълни лулата си и я запали. Димът бавно се издигна нагоре в неподвижния въздух. Джими все още мълчеше.
— Какво те накара да го направиш? — внезапно наруши тишината той, повтаряйки нейния въпрос.
Тя прокара пръсти през водата без да каже нищо.
— Знаеш за какво говоря. Дрийвър ми каза.
Тя вдигна очи, в които проблесна някаква искрица любопитство, която обаче веднага угасна.
— С какво право питаш? — вирна тя брадичка, но избегна погледа му.
— С никакво — отвърна й Джими. — Но бих искал да ми кажеш. — После той се наведе напред и докосна ръката й. — Не го прави — изрече той с отчаяна решителност в гласа. — За бога, недей! Не трябва!
— Трябва — каза тя примирено.
— Недей. Това е страшна грешка.
— Трябва. Няма защо да го обсъждаме — вече е късно.
— Не е. Трябва да развалиш годежа още днес.
Тя поклати глава. Пръстите й продължаваха механично да загребват вода, която после изтичаше обратно. Слънцето се беше скрило зад прииждащата сива пелена на облаците, която над хълма зад замъка имаше цвета на обгоряло дърво.
— Какво те накара да го направиш? — упорстваше той.