Човек на живота
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Маврова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човек на живота». Краткое содержание книги:
Понякога след тези „случайни“ срещи Джими налиташе на камериера на сър Томас, другата хрътка, която тренираното око на Шилото беше разобличило като „шпионин“. Той разполагаше наблюдателния си пункт обикновено зад ъгъла и когато се сблъскваха, се извиняваше изключително любезно. Джими реши, че е попаднал под наблюдение заради Шилото. Шилото се отличаваше от другите прислужници толкова много, че със сигурност е предизвикал подозрението на детективите. А той самият, като негов работодател, е бил нарочен и за негов съучастник.
Явно, помисли си Джими, доста съм разбълникал двата гигантски мозъка.
Въпреки приятните забавления за сметка на душещите подире му хрътки той не изпущаше от очи Моли. Но нито на следващия, нито на по-следващия ден годежът беше обявен. След обстоен размисъл Джими реши, че разтръбяването на „великото“ събитие е оставено като десерт за вечерта на театралното представление. Едва ли имаше по-подходящ момент. Джими сподели своите заключения с лорд Дрийвър, който скръбно потвърди правотата на констатациите му.
— След шоуто ще има някаква танцова забава — разви той темата. — Сигурно тогава ще снесат информацията. И след това вече няма никакво измъкване — цялата област само туй ще клюка. Няма равен на чичо ми, ако трябва да се спретне някой мръсен номер. Ще се изтъпани отпред и с кеф ще го избълва. И още на следващия ден, бас държа, ще се появи в „Моунинг поуст“ и Кати ще я види. Още само два дни свобода! О, мили боже!
Джими предположи, че Кати трябва да е момичето от „Савой“, за която Негова светлост беше споделил, че е прекрасно създание, но няма нито пени.
Само два дни! Както при битката при Ватерло предстоеше решителният сблъсък. Сега, когато Моли се изплъзваше от ръцете му, той все повече осъзнаваше колко много тя означава за него и имаше моменти, в които му струваше, че и тя го разбира. Онази нощ на терасата като че ли беше променила отношенията им. Струваше му се, че тогава той успя да се приближи до нея. Преди това тя се държеше приветливо, закачливо и равнодушно, а сега забелязваше някакво стеснение и странна срамежливост. Той беше престанал да бъде един от тълпата.
Но трябваше да се състезава с времето. Първият ден изтече като вода през пръстите му без да успее да предприеме нещо, половината на втория също се стопи в небитието. Отлитаха и последните часове.
Дори господин Самюъл Гейлър, усърдният служител на Частна детективска агенция „Додсън“, би могъл да си направи две-три наброски относно методите, прилагани от Джими за неотлъчно и непрекъсваемо наблюдение на набелязания обект. Този следобед нямаше репетиция и членовете на аматьорската трупа, в различно състояние на нервна разцентрованост и душевна агония, се пръснаха из околността като хлебарки от спукана канализационна тръба. От своя наблюдателен пост Джими сипеше люти обиди по всички, които заговаряха Моли.
Най-накрая тя остана сама и тръгна нанякъде, а Джими напусна укритието си и я последва.
Обектът на мечтите му се беше отправил към езерото. Следобедът конкурираше по жежкост напалена пещ. Някъде далеч тътнеха гръмотевици. Езерото блестеше примамливо прохладно сред пролуките между дърветата.
Моли стоеше на брега и люлееше с крак лодката, привързана към един кол, когато Джими се приближи. Момичето подскочи, когато той заговори. Явно не беше чула стъпките му, погълнати от мекия пясък.
— Мога ли да те поканя на разходка в езерото? — попита Джими.
Моли беше толкова смутена, че не можа да отговори веднага.
— Съжалявам — изшептя най-накрая тя, — но чакам лорд Дрийвър.
Джими забеляза колко е нервна. Напрежението помежду им беше почти осезаемо. Не го погледна, очите й блуждаеха някъде в далечината, страните й се зачервиха.
— Не искаш ли? — настоя Джими.
— Съжалявам — извинително отвърна тя.
Джими погледна през рамо. Една дългунеста фигура се мержелееше на долната тераса. Сведените рамене на лорда се разтърсваха от странни конвулсии, а краката му едва се отделяха от мястото си — все едно газеше в мочурище. Не приличаше на влюбен Ромео, бързащ за среща с любимата си. Но въпреки колебливата си походка след няколко минути той щеше да цъфне при тях.