Четиридесет и петимата

— Къде се разбързахте, господин Брике? — попита Горанфло.

— Каня се да си тръгвам.

— Но нали казахте, че ще закусите с мен?

— Не съм казвал такова нещо.

— Извинете ме, но аз ви поканих.

— А аз ви отвърнах: може би. „Може би“ не значи „да“.

— Сърдите ли се?

Шико се разсмя.

— Да се сърдя ли? — повтори въпроса той. — А за какво да се сърдя? За това, че сте безсрамник и простак ли? О, драги ми игумене, твърде отдавна ви познавам, за да се сърдя на дребните ви недостатъци.

Горанфло застина като поразен от гръм след тази нападка и остана зяпнал.

— Прощавайте, господин игумене.

— О, не си отивайте!

— Не мога да отлагам пътуването си.

— Заминавате ли за някъде?

— Дадено ми е поръчение.

— От кого?

— От краля.

На Горанфло главата му се запали.

— Поръчение — промълви той, — поръчение от краля… Вие значи отново сте се видели с него?

— Естествено.

— А той как ви посрещна?

— Възторжено. Той помни приятелите си, макар и да е крал.

— Поръчение от краля — шепнеше Горанфло, — а аз съм безсрамник, простак, грубиян…

— Прощавайте… — повтори Шико.

Горанфло дори се надигна от креслото си и задържа с широката си длан тръгващия Шико, който, да си признаем, доста покорно се подчини на насилието.

— Чуйте ме, признавам — не бях прав. Грижите ми…

— Виж ти!

— Бъдете снизходителен към човека, заангажиран с толкова трудни задължения! Ами че това абатство е цяла държава! Помислете, имам на подчинение двеста души; аз съм иконом, архитект, управител и плюс всичко останало имам и духовни задължения.

— Да, наистина, това е твърде тежко бреме за един толкова недостоен божи служител!

— Сега пък ме иронизирате — каза Горанфло. — Господин Брике, нима сте загубили християнското си милосърдие?

— А нима съм го притежавал?

— Като че ли проявявате и известна завист; внимавайте: завистта е голям грях.

— Аз ли да завиждам? А на кого, бъдете добър да ми кажете?

— Хъм, вие си мислите: „Игуменът дон Модест Горанфло непрекъснато върви нагоре, движи се по възходяща линия…“

— А аз се движа по низходяща, така ли? — насмешливо го запита Шико.

— Това е заради фалшивото ви положение, господин Брике.

— Господин игумен, помните ли една мисъл от Евангелието?

— Коя?

— „Ще смъкна гордите и ще въздигна смирените.“

— Голяма работа! — каза Горанфло.

— На ти сега! Този еретик се съмнява в божиите думи! — възкликна Шико и плесна с ръце.

— Защо да съм еретик?! — възрази Горанфло. — Еретици са хугенотите.

— Е, тогава, значи схизматик26!

— Какво искате да кажете, господин Брике? Наистина не ви разбирам.

— Нищо не искам да кажа. Тъй като заминавам, дойдох да се простя с вас. И така, прощавайте, сеньор дон Модест.

— Така ли ще ме оставите?

— Ще ви оставя, дявол да го вземе!

— Вие?

— Да, аз.

— Моят приятел?

— Порасне ли му на човек положението, забравя приятелите си.

— Шико!

— Вече не съм Шико, вие сам ме упрекнахте в това.