Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
От дясната му страна някаква цицеста жена към четиридесетте изписка като момиче, когато тлъстият тип до нея докосна тила й с кубче лед. Марк се обърна да погледа малката драма, след което се завъртя към седящия от лявата му страна.
— Ако някой ми направи подобно нещо, ще му сцепя устната — закани се мъжът.
Марк го погледна стреснато.
— Извинете, на мен ли говорите? — попита той.
— Просто казвах, че ако някой непознат направи подобно нещо с мен, свършено е с него, нали ме разбирате?
Дебелакът и дамата с изстудената шия се бутаха един друг и явно си прекарваха чудесно.
— Не ми приличат на непознати — рече Марк.
— Може и да не са. Просто казвам какво щях да направя.
Мъжът бе тънък, но изключително мускулест, гладко избръснат и тъмнокос, с меки месести устни и кожа с цвета на лешник. Беше пуерториканец със силен акцент, облечен небрежно в черни спортни панталони и широка тропическа риза, разкопчана до слънчевия сплит. Имаше дълги пръсти с грижливо поддържан маникюр, по един златен пръстен с квадратна плочка на всяка ръка и блестящи златни верижки на врата. На вид беше най-много на трийсет и пет. Протегна ръка и Марк трябваше да я стисне от учтивост. Пръстенът като че ли тежеше колкото плочката.
— Луис Камачо — представи се мъжът. — Как я карате?
— Питър Бенедикт — отвърна Марк. — Добре.
Луис посочи театрално пода.
— Когато съм в града, това е любимото ми място. Обичам „Луксор“, човече.
Марк отпи от бирата си. Никога не си бе падал по празни приказки, а днес изобщо не беше в настроение. Наблизо шумно забръмча миксер.
Без да обръща внимание, Луис продължи:
— Харесва ми, че стаите са със скосени стени заради пирамидата, нали се сещаш. Мисля, че е страхотно, какво ще кажеш?
Зачака отговор и Марк разбра, че трябва да запълни празнината, в противен случай рискува да получи сцепена устна.
— Никога не съм отсядал тук — призна той.
— Така ли? В кой хотел си отседнал?
— Живея във Вегас.
— Я стига бе! Местен! Страхотно! Идвам в „Луксор“ два пъти седмично и почти никога не срещам местни, ако не се броят хората, които работят тук, знаеш ли?
Барманът наля нещо гъсто от миксера в чашата на Луис.
— Замразена маргарита — гордо обяви Луис. — Искаш ли?
— Не, благодаря. На бира съм.
— „Хайнекен“ — отбеляза Луис. — Хубава бира.
— Да, хубава бира — сковано отвърна Марк. За съжаление, бутилката бе твърде пълна, за да намери извинение да се измъкне.
— Е, Питър, какво работиш?
Марк го погледна и видя смешния мустак от ледени кристалчета, появил се над горната устна на Луис. Е, кой ще бъде тази нощ? Писател? Комарджия? Компютърен аналитик? Възможностите се завъртяха като барабаните на ротативки, докато накрая не спряха.
— Писател съм — отвърна той.
— Я стига бе! Романи?
— Филми. Пиша сценарии.
— Еха! Гледал ли съм някой твой филм?
Марк се размърда на стола си.
— Още не са заснети, но тази година очаквам сделка с едно студио.
— Страхотно, човече! Трилъри? Или комедии?
— Предимно трилъри. Високобюджетни продукции.
Луис отпи шумно от питието си.
— И откъде ти идват идеите?
Марк обхвана с жест бара.
— Отвсякъде. Това е Вегас. Ако не можеш да получиш идея от Вегас, няма да ти дойде никъде другаде.
— Да, разбирам какво имаш предвид. Може би ще ми дадеш да прочета нещо твое? Би било страхотно.
Единственият начин да смени темата, за който се сети Марк, бе на свой ред да зададе въпрос.
— А ти с какво се занимаваш, Луис?
— Аз съм стюард, човече. От „Ю Ес Еър“. Това е маршрутът ми, от Ню Йорк до Вегас. Пътувам насам и натам, насам и натам. — Задвижи ръката си напред-назад, за да илюстрира думите си.
— Харесва ли ти? — автоматично попита Марк.
— Да, бива. Полетът е шест часа, пътувам нощем до Вегас няколко пъти в седмицата и оставам тук, така че да, доста е добре. Бих могъл да получавам и повече, но пък тук имам добри отстъпки и разни такива неща, а и през повечето време се отнасят добре с нас.
Луис допи питието си и махна на бармана за второ.
— Сигурен ли си, че не искаш да ти викна една, Питър? Или „Хайнекен“?
Марк отказа поканата.
— Скоро ще трябва да тръгвам.
— Играеш ли? — попита Луис.
— Да, понякога играя блекджек — отвърна Марк.
— Не си падам много по тази игра. Предпочитам ротативните. Но пък нали съм стюард, човече, трябва да си правя сметката. Така че се ограничавам до петдесет кинта. Прахосам ли ги, край. — Напрегна се леко и попита: — Много ли залагаш?
— Понякога.
Появи се втора маргарита. Луис вече изглеждаше малко нервен и облиза устни. Извади портфейла си и плати питиетата си с „Виза“. Портфейлът бе малък, но натъпкан и нюйоркската му шофьорска книжка се измъкна от него заедно с кредитната карта. Луис разсеяно я остави на бара, покри я с портфейла и отпи голяма глътка от маргаритата си.