История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
След тези си напътствени слова и след като го бе благословил и му бе връчил малко пари, той бе пляснал по задницата коня му дюстабанлия, за да го накара да тръгне.
Такъв беше, накратко казано, човекът, който сега бе свалил шапката си, забърсвайки пода с перото й, в дълбок поклон пред кралицата. Кралицата, която имаше усет за мъжете, оцени повечето от качествата му буквално между две пърхания на миглите си.
— Какво желаете, сержанте? — попита го тя.
— Ако имах дързостта да помоля за разговор насаме с кралицата си — отвърна Берюнян, — то е, защото на карта е поставена и честта й, и сигурността й.
Той говореше ясно, гласът му бе приятен, а в говора му се долавяха нотки на онова беарнско наречие, което бе придавало такъв чар на Анри IV.
Беарн! Той се намираше по пътя към Испания, за която, щом си помислеше Анна, красивите й очи, каращи да бият толкова сърца, се изпълваха със сълзи. Така стана и сега. Кралицата поиска да си наплиска лицето с парфюмираната вода от едно легенче върху масичка стил „Луи XIII“, намираща се зад Берюнян.
— Отместете се, за да мога да освежа лицето си — каза му тя.
Разбирайки намерението на кралицата, мускетарят взе легенчето и като сложи коляно на пода, го поднесе на трогнатата от това Анна Австрийска. Посетителят внасяше силно смущение у нея. От него се излъчваше стихийна чувственост, която, добавена към беарнския му акцент, допълваше привлекателността му.
Тя топна една кърпичка във водата и освежи пламналите си страни, след което изрече кратко:
— Говорете!
— О, кралице моя! — въздъхна Берюнян. — О, кралице…
В тези му думи, произнесени на наречието на толкова близкия до Испания Беарн, се прокрадна смътна носталгична нотка. Кралицата потръпна за пореден път.
— Мадам — начена Берюнян, събирайки цялата си смелост, — вярно ли е, че в стремежа си да допринесете лично за оздравяването на държавния трезор, вие сте обявили за продажба диамантената си огърлица? Кажете ми, за Бога, така ли е, или не, кралице моя?
— Вярно е — отвърна Анна. — Утре трябва тържествено да я връча на главния финансов интендант, който ще я обяви за продажба, парите от която ще бъдат предназначени за държавни нужди.
— Не правете това, Ваше Величество! — почти извика мускетарят, ако и през цялото време да се стремеше да говори тихо. — Не правете това, защото ще избухне огромен скандал!
— Боже Господи! — възкликна Анна Австрийска, побледня и машинално сложи длан на гърдите си, като че за да успокои разтуптяното си кралско сърце. — Господи, мускетарю, какво говорите?
Берюнян върна легенчето на мястото му и наложи обратно на главата си украсената си с щраусово перо шапка.
— Мадам, преди десетина години вие бяхте дали тази огърлица на Бъкингамския дук. Негово Преосвещенство разбра за това и подшушна на краля да ви нареди да я носите на дворцовия бал. Нали така беше?
— Така беше! — възкликна кралицата. — И после?
— Тогава вие натоварихте Д’Артанян спешно да замине за Англия, за да я вземе обратно от дука.
— Да, и той великолепно изпълни тази мисия.
Берюнян наведе глава.
— Да, но не, Мадам. От десет години насам този амбициозен човек, който сега има чин лейтенант в славния корпус на мускетарите и който е на път да стане и капитан, хвърля прах в очите на хората. Той е гасконец, колкото аз съм ескимос.
— Какви ми ги разправяте? — изпелтечи клетата Анна.
— Този човек умишлено е променил правописа на името си. То трябва да се изписва не d’Artagnan, а Dartanian, защото всъщност той е арменец.
Възцари се змийски студено мълчание. Сега вцепенената Анна Австрийска приличаше не на жена, произхождаща от испанския кралски двор, а по-скоро на северна принцеса в състояние на хибернация. Бледа и изстинала, тя бе досущ ледена статуя.
— Как е възможно това? — промълви шепнешком тя.
— Възможно е, Ваше Величество. Но има и нещо по-лошо. Този безчестен индивид ви е измамил по най-мерзък начин. Той е успял да направи фалшиво копие на огърлицата и именно това копие ви е предал тогава, а истинската огърлица е продал на един еврейски бижутер в Амстердам. Разбира ли сега Нейно Величество защо този негодник тъй бързо се замогна? Не човек, а дявол!