История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Какво говориш, Берю? Ти, представител на реда, си готов да си свариш шкембе-чорба с вътрешностите на министър-председателя и финансовия министър? — възкликнах с престорено скандализиран тон.
— Аз съм умерен случай, Тони. Като чувам какво се говори по кръчмите, има и екстремисти, които, ако им падне, ще посегнат и на други министри като едното нищо. И ще ги измъчват отгоре на туй, преди да ги разфасоват!
— За пореден път ти казвам — нищо не си ми доверил, нищо не съм чул. И дръж ушите си широко отворени, защото продължавам сказанието си… След гореописаните от мен събития кралят натоварил с по-голямата част от управлението на страната своя приятел Дьо Люин. Последният се справял със задачата горе-долу, тъй като по натура бил по-скоро боец, а не дипломат или финансист. Луи като крал също бил средна работа. Не можел да се сравнява нито с баща си Анри IV, а по-късно и със сина си Луи XIV. Иначе имал присъствие, умен бил и чувствителен. Полагал усилия да укрепи авторитета си, но пък страдал от срашен комплекс: бил импотентен. Представяш ли си в какво положение се оказала Анна Австрийска? Още преди да пресече Пиренеите, за да си легне с краля на Франция, тя знаела за репутацията на нашите крале и томително си мислела, че ще прекара живота си с вирнати крака. From the beginning to the end. Пък и като видяла нашия Луи XIII, още повече се изпълнила с надежди в това отношение, защото той имал хубава външност. Но като паднала нощта, какво станало? Нейно Величество си легнала самичка. Наложило се мама Медичи да домъкне насила навелото глава свое синче до спалнята на Анетка.
— И какво станало? На белот ли си играли?
— Сведенията са противоречиви. Но иначе, Дембо, на теб ли да ти обяснявам? Който си може, може; който не може, не може. Затова досега връз истинските ебачи като мене и тебе винаги са се сурвали колкото щеш путаранки. От разстояние ни надушваха. Да, но напоследък, като се появи тази лайняна „Виагра“, какво стана? И най-безнадеждният кекавец по природа, като я вземе, се справя не по-зле от нас. Ние, натуралните ебачи, загубихме предимството си, дадено ни от природата, обезцениха се и медалите, и отличията ни, защото кучките започнаха да консумират и фалшивите виагракурове, че и по-лошо — вибраторите. И целият ни живот стана такъв. Във всичко използваме фалшификати: вместо риещи кокошки ядем бройлери, вместо колбаси от месо ядем такива от соя и дявол знае още какво, вместо естествено отгледани зеленчуци и плодове — някакви гуми, тъпкани най-малкото с нитрати, пием не ракия, а спирт с есенция, вместо да дишаме въздух, дишаме нещо, за което не смея и да мисля, пробутват ни вече и всякакви генни модификации, дърветата и тревите все повече намаляват и отстъпват място на бетона; но още по-зле са младоците — вместо да използват всяка възможност да излизат из все по-накърненото лоно на многострадалната природа, се реят във виртуалното пространство на компютрите си: не стига че това виртуално вече ни обкръжава отвсякъде като в разказ на Борхес…
— Кой Борхес? — прекъсна слововдъхновението ми Берю. — Един, дето играеше в „Реал-Мадрид“ ли? Или не, май беше в един аржентински отбор..
— О, sancta ignorantia! Това няма значение, нека не се отклоняваме от нашата тема… Всички данни говорят за това, че в продължение на двайсет и две години Анри XIII не се и докоснал до жена си. Но след този дълъг сексуален запек изневиделица се родил дофин. И то не какъв да е, а Луи XIV! А това означава, че накрая кралят направил върховно усилие, само и само за да има престолонаследник.
— Тия ги разправяй на баба ми. Сигурно е помолил за тази услуга близък приятел.
— Не мога да възразя енергично срещу твоята хипотеза, Берю.
— Това, което се питам, е как кралица Анетка се е оправяла през всички тези години. Фригидна ли е била?
— Никак даже. Имало е известно раздвижване в тази насока. Първо херцогът на Бъкингам, който бил влюбен в нея, сетне неколцина други достопочтени благородници.
— А кралят нямал ли е някакви скрити пороци? — прояви Берю свойственото си нездраво любопитство.
— Мисля, че не. Бил е благочестив, вглъбен в себе си и непорочен. Имал две последователни фаворитки, но отношенията му с тях били платонически. Първата била мадмоазел Дьо Отфор, на която посвещавал стихове. Втората — мадмоазел Дьо Лафайет.
— Собственичката на „Галери Лафайет“?
— Не, прабаба й. Но животът в антуража на Луи XIII бил толкова тягостен, че по едно време тя предпочела да се оттегли в манастир с надеждата, че там ще намери все пак някакво разнообразие. След нея Луи си имал един фаворит — Сен Марс.