Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— Да ми прости Господ — каза той дрезгаво, — но сякаш самият дявол е пристигнал в Оксфорд. Кажи ми, сър Годфри, познаваш ли момиче на име Летисия? Една повлекана от кръчмата „Митрата“.
Сър Годфри кимна.
— Е, тя вече е мъртва повлекана — каза му сър Осуалд. — Късно снощи гърлото на горкото момиче било прерязано в една алея, недалеч оттук. Мисля, че е идвала при вас. Очевидно сте се опитали да я разпитате.
— Да — отвърна Макбейн. — Била приятелка на един от студентите, който изчезна. Мислиш ли, че са я убили стригоите?
— Да, но не като другите. Опънали жица през алеята и вероятно са я уплашили, за да се затича направо към нея.
— Сигурен ли си, че е идвала тук? — попита Александър.
— Да. Казала на собственика на „Митрата“ къде отива — да види господата и сляпата жена, които искали да говорят с нея преди няколко дни.
— Носела ли е нещо у себе си?
— Нищо. Нито пари, нито кесия — отвърна сър Осуалд. — Само когато занесли тялото й в погребалния дом близо до Ийстгейт, намерили това в тока на обувката й.
Той подхвърли на масата черен метален диск, не по-голям от пени. Сър Годфри и Макбейн внимателно го огледаха подред, но никой не можа да каже нещо за него.
— Сигурно са я наблюдавали — забеляза Александър. — Когато се видяхме с нея, са я накарали да замълчи, но мисълта за златото я е изкушила. — Той сви рамене, — Сега е мъртва и ние нищо не знаем.
— Но вие не сте дошли само за това, нали? — попита сестра Идит шерифа.
Бийчъм въздъхна.
— Невъзможно е да ги чуете оттук.
— Какво да чуе? — попита Александър.
— Чух камбаните да бият по-рано — отвърна майка Констанс. — Но не като за молитва или богослужение, а диво, френетично звънене.
Бийчъм направи гримаса.
— Новината за смъртта на момичето се разпространи из града и заедно със слуховете за убийствата, предизвика ожесточени сблъсъци в града. Не само между самите студенти — обичайното съперничество между северняци и южняци — но по-сериозно — между студентите и гражданите. Накратко казано, избухнаха размирици и изглежда се разрастват.
— Започна се тази сутрин — намеси се проктор Ормистън, — когато един студент от Спероу Хил сложил обява в кръчмата „Суиндълсток“, че търси някой, който да се моли за душите на гражданите, които още не са мъртви, но скоро ще бъдат, заради „престъпленията“ си. — Ормистън потри умореното си лице. — Както обикновено, едното повело след себе си друго. Гражданин прочел обявата, скъсал я и казал, че студентите не са нищо друго, освен гадни убийци. Извадили се ножове и започнала шумна свада, която се разраснала. Били голямата камбана на „Сейнт Мартин“, надули биволските рогове и двете страни излезли по улиците. В един от колежите, Фулк, ректор на Пигълсторн, излял казан вряла вода върху група граждани, които на свой ред нахлули в залата и подпалили вратите й. — Ормистън погледна Бийчъм. — Размириците се разрастват — повтори той. — И ние не можем да направим почти нищо.
— Стригоите стоят зад това — обяви сестра Идит. — Те предизвикват насилие и кръвопролития, за да прикрият своите собствени престъпления.
Бийчъм погледна умолително сър Годфри.
— Нужна ни е помощта ви. Трябва да възстановим реда. Бог знае какви ужасни престъпления ще бъдат извършени. Сър Годфри, ти си кралски военачалник. Разполагам само с местни селяни и няколко сержанти, които да ги ръководят.
— Аз също ще дойда — обади се Александър, преди сър Годфри да отговори.
Малко по-късно те напуснаха манастира, заобиколени от войниците на шерифа и препуснаха по Хай Стрийт. Беше явно, че бунтът излиза извън контрол. Нямаше отворени сергии, групи студенти и граждани се биеха по улиците. На входа на един колеж, един мъж беше провесен за глезените, а под главата му беше запален огън. На едно сметище близо до Карфакс, студент със скъсани одежди лежеше окървавен. По уличките и проходите, които свързваха по-големите улици, шумът от счупени стъкла се смесваше с викове на гняв и страх. Стълбове дим се заиздигаха в небето и увиснаха над покривите. Никой не се доближи до шерифа или хората му, но на няколко пъти стрели и камъни префучаха над главите им.
Сър Осуалд поведе отряда си през града към замъка, където събра подкрепления. Раздели ги на две. Едната щеше да бъде под негово командване, а начело на другата постави сър Годфри и Макбейн. След това остана само да се придвижват от улица на улица. Късаха черните знамена на бунтовниците, освобождаваха затворници, удряха размирниците по главите и разпръскваха вилнеещите банди, независимо дали бяха студенти или граждани. Водоносците и приставите бяха организирани да гасят пожарите и да арестуват всички крадци. Макбейн се възхищаваше на хладнокръвните, безмилостни методи на рицаря, който прочистваше улицата, възстановяваше реда и поставяше стража.