Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
Te следваха пътеката, която се изкачи по малък хълм и ги отведе надолу към група дървета, разположени до малък, сребрист извор. Сър Годфри спря на огряна от луната полянка и се огледа, после изчезна в мрака, като нареди на писаря да събира сухи вейки и клонки. Издигнаха малка клада и рицарят постави трупа върху нея, заля го с масло и с огнивото си подпали струпаните подпалки под клоните. Отначало дървото като че не се поддаваше на пламъците и Александър потръпна. Съпротивляваше ли се трупът? Но след това, сякаш в отговор на молитвите им, огнени езици подхванаха маслото и след минути кладата беше обвита в пламъци, които с рев се издигнаха към звездното небе. Сър Годфри добави още клони, огънят се разрасна и освети цялата поляна. Докато трупът на стригоя гореше, Александър имаше чувство, че наблюдава как изгарят нечия душа в ада. Сестра Идит продължи да се моли.
Останаха там поне час и половина. Едва когато пламъците започнаха да гаснат и лекият бриз донесе острия дим до тях, те се върнаха между дърветата, където бяха оставили конете си. Известно време останаха там и едва когато сър Годфри се убеди, че горящият ад е превърнал трупа в черна пепел и жълтеникави кости, нареди да се връщат в манастира. Известно време вонята от огъня сякаш ги следваше като зъл дух, който се носи в студения нощен въздух, и Александър с облекчение влезе в града. Сънлив вратар ги пусна в манастира и отведе конете им. Заклинателката, унесена в мислите си, щеше да тръгне към манастирската черква, когато Александър я хвана за ръката.
— Сестра Идит, защо трупът трябваше да се изгори толкова бързо?
Тя се обърна, хвана го под ръка и заедно отидоха при сър Годфри, който ги наблюдаваше.
— Не знам истинската причина. Но спомнете си, че стригоят се преобразява и ако трупът остане недокоснат, същото се отнася и за духа в него. Той ще изчака, за да си намери ново убежище — друго тяло, което да обитава.
— Значи това са хора, обладани от демони?
— Разбира се.
— Ами острите кучешки зъби? Тя сви рамене.
— Това е един от белезите. Александър изтри уста в ръкава си.
— Наистина ли пият човешка кръв?
— Когато са в транс. Тази практика е разпространена сред езичниците. Чувала съм за племена в най-дивите части на Скития, които изяждали сърцата на смелите войни, за да придобият смелост.
— И така ли е ставало? — попита сър Годфри. — Как може пиенето на кръв да направи някого по-силен или по-умел?
Сестра Идит се почука по слепоочието.
— Сър Годфри, ти си войник. Ти най-вече би трябвало да осъзнаваш, че човек е това, за което се мисли. Каква е причината един да бъде герой, а друг — страхливец? В крайна сметка и двамата са от плът и кръв. Може дори да са братя, излезли от една утроба. Важното е какво мислят. Не си ли срещал рицари, които се смятат за непобедими? Сър Годфри се съгласи.
— Не ги ли прави това по-силни?
Той отново промърмори съгласието си.
— А виждал ли си войници да извършват невероятни подвизи?
— Истина е.
— Виждала съм обикновени хора — продължи сестра Идит — да извършват невероятни неща в трудна ситуация. Веднъж, в Лондон, една каруца се преобърна и затисна малко момченце. Огромни мъже не можеха да я отместят, но майка му изтича от къщата и я повдигна така лесно, сякаш беше кошница, и освободи сина си. Така е и с тези стригои, които променят телата си. Те практикуват своите черни ритуали. Принасят кървави жертви, призовават Господаря на мрака и вярват, че никой на земята не може да им се противопостави.
— Тя леко потупа Александър по ръката. — Нашият писар има голям късмет. Той използва ума си, за да се спаси. Ако беше разчитал само на мускулите си, щеше да бъде мъртъв, както и момчето.
Тя се приведе, целуна Александър по бузата и тихо се отдалечи в тъмнината.
В тъмните гори край тринитарианския манастир маскираните фигури гледаха светлите петънца, които бяха прозорците на сградата. Стояха като адски хрътки, дебнещи жертвата си. Водачът им се приведе и тръгна напред, като душеше нощния въздух, наострил уши в мрака. После, зад маската, лицето му се изкриви от ярост и той се обърна през рамо към последователите си.
— Нашият спътник няма да се върне — изсъска той. — Трябва да вървим.
Те усетиха нотка на триумф в гласа му.
— Тази нощ ще видите това, което ви обещах. Един от великите ни вождове, държан дълго като затворник, ще бъде освободен от оковите си. Знаете какво да правите — никакви убийства, никакво насилие, освен при необходимост. — Погледна назад към манастира и се усмихна в мрака. — Нека дадем на нашия мънкащ приор повод за молитви.